автор: adara_2211

Странни същества сме ние хората. Където минем всичко разрушаваме, не оставяме нищо цяло след себе си.
Вървим през живота и рушим, рушим и вървим. И после, в един прекрасен, не всъщност ужасен миг се осъзнаваме. Разбираме, че след нас има само руини и парчета живот. Нищо цяло, нищо съществено- само парчета, само някакви остатъци. И какво правим ние тогава? Тогава ние, разбира се, се обръщаме назад и се опитваме да се върнем там от където сме тръгнали. Въоражаваме се с кофа лепило за разбити сърца и конци за разкъсани души и започваме да се ровим в собственото си смрадливо минало. Грижливо събираме разпиляните парчета и тъпо и упорито се опитваме да ги наредим и залепим. Разбира се някои парчета липсват, други са повредени непоправимо, а и е невъзможно дори това което имаме да подредим както е било. Това не е пъзел. Не може просто да напаснем парчетата и да ни излезе картинката. Ако беше пъзел картината която бихме получили никак нямаше да ни хареса. Защото нямаше да представлява нищо.Естествено дори когато се опитваме да сглобим живота си, ние правим грешки. Залепяме някои парчета и чак тогава виждаме, че не пасват в картинката. И съвсем по човешки, за да оправим грешката отново чупим току що залепеното. Разбиваме го на още по-ситни парченца, губим някои от частиците, но си мислим, че сме прави и, че така е редно. И още по-далече стигаме в стремежа си да подредим живота си. Когато някоя част ни се стори лоша ние веднага преценяваме, че тя е ненужна и бум- в кофата за боклук. Въобще не се замисляме наистина дали е нужна или не тази част, смятаме, че щом не ни харесва на нас значи не ни трябва и следователно е за хвърляне. Нищо, че може точно тази малка грозна частичка да е преобърнала живота ни, нищо, че може точно тази частичка всъщност да не е лоша, нищо - щом не ни харесва махаме я! Не, че можем наистина да я махнем. В краина сметка накрая така оплитаме конците, че когато с полузалепеното, придобило изродски образ сърце започнем да шием разкъсаната си душа, на всеки бод има възел и трябва да късаме конеца. И така зашиваме душата си с огромни бодове, разкъсани конци и с толкова големи дупки между възлите, че не може да се разбере шили ли сме или сме разпорвали всъщност.
Чак когато минем през всичко това, чак когато безвъзвратно сме съсипали живота си и когато вече нищо не ни е останало - ни сърце за лепене, ни душа за шиене ние осъзнаваме, че е можело и много по-просто. Че е можело просто да се обърнем назад, да разгледаме внимателно парчетата и парцалите, добре да ги запомним, да излезем, да заклИУчим вратата и да тръгнем на някъде. Без шиене, без лепене, само трябва да помним и да вървим напред, не за друго, а защото бъдещето не го интересува нашето минало, дори и настоящето ни не го грее. Бъдещето иска само смело и с твърда крачка да вървим напред, а парчетата от миналото ни нека си седят там- в миналото. Колкото и да сме рушили и губили, ако погледнем в себе си ще открием по едно малко, но здраво сърчице готово да събере цялата ни лиубов и едно малко парче душа в което са вплетени нишките на съдбата ни, а това стига за малкото щастие за което толкова сме се борили.