автор: tot_amon

Не мога да бъда винаги гладко избръснат.
Те някои могат - ходят дори с вратовръзки.

Не мога в костюм да чезна, пристегнал корема -
бездруго мерак не стига корем да си взема.

Не зная и как се ходи прилично подстриган,
макар и да дават пример плешиви, такива

напъчени, с носни кърпички само проформа,
а тайно със пръст носа си космат да изкормват.

Не мога да клатя шапка на първия лумпен,
омазал със кокал задника свой "неподкупен"

и с близане честно стигнал до сан калайдисан:
"Пръднята ти, скъпи шефе, как сладко мирише!"

Един е въпросът само в главата ми тъжна...
И казвам ви право - то пък защо ли да лъжа,

защо не научих с време уроците прости,
та днес да не карам само на рима и пости?

За мен ако иде дума - мен вълци ме яли...
Изкарвам с бутилка вино и малко цигари.

Но яд ме е само дето с любов ме нагърби
Всевишния, без да пита дали ми оттърва.

И днес съм съгласен гръцкия див Минотавър
да дебна в подземни дебри в съвременен кавър,

но само и само малката прелестна моя
да бъде щастлива с татко поет, но достоен.

Лишени от упрек, двете очички да светят,
когато със книжка връща се вечер поетът,

а другият татко взел е за своята малка
лишена от смисъл, но важна на вид залъгалка.

Да бъде със него горда, но не че във къщи
и той като някои даже с пари се е връщал

и не затова, че в хроника местният кабел
лицето му с много други лица е показал.

Да види стиха с големи очи, но след време...
Тогава кантар да сложи на мойте проблеми,

които сега грухтят покрай мене и стържат
с усмивки на хора малки и подли. Но пЪРВИ...

И чиста, встрани от целия този театър,
да търси с очи очите на селския вятър,

протегнала длан към своето "аз" непокварено
чрез свойте сълзи по мене да бди над България.