Там във дебрите на тъмната гора
свила се е къща схлупена и бяла
в нея се е скрила човешката Тъга,
която хиляди съдби за миг един е пропиляла!
И всяка сутрин утрото е нейната забрава
и слънцето отмерва тихо дните и самотни,
а залеза отново душата и спасява,
докато мислите и плуват в далечината като малки лодки.
И страда тя изгубена във огледалния живот
и търси изход,който поне едничка надежда да дарява,
но крета заслепана от съдбата си на безметежен роб,
а тя ,судбата и, е просто орисията и да ранява!
И хората в страх линеят от образа и блед,
а тя прокудена живее в мрака
и пръска болка в този свят навред.
Това е отмъщението на Тъгата...