автор: Wizard

Обичаш ли...?


Спиш ли? Или не си сигурна? Нищо, затвори очи и прегърни възглавницата. Представи си, че прегръщаш мен. Знам, че не го заслужавам, но въпреки това се отпусни за миг и не мисли за нищо. А сега подай ръка. Нека полетим. Не се страхувай - погледни надолу и и виж как нещо мрачно се отдалечава от нас с шеметна скорост. Знаеш ли какво е то? Това са сълзите ни - твоите и моите, които сме оставили зад нас. Това са хората, които ни напускаха през годините - може би защото някой или нещо по-силно от нас им е подсказало да не се бъркат в чувства, предопределени едно за друго. Това са самотните дни, които сега изглеждат като прашинка, секунда, кратък проблясък на нощта в очакване на изгрева. Не им обръщай внимание - просто не си струва. Погледни вместо това наляво. Виждаш ли онези двамата на морския бряг, които се прегръщат над лунната пътека? Това сме ние, но в един друг свят, чието време ще дойде под тъжно-веселата музика на блуса някой ден. Отдясно може би пък забелязваш една призначна гора, която вместо с дървета е пълна с гигантски бели рози, покрити с радостните сълзи на росата. Това са сърцата ни, някога пусти, а сега кипящи от радост. Вдъхни с пълни гърди въздуха, натежал от морска сол, въздишки и непредадени целувки. Остави слънцето да погали косите ти със завист, осъзнавайки, че никога няма да може да надмине усмивката ти. Погали пеперудата, кацнала на очите ти, и си представи устните ми. Защото аз тази вечер няма да съм до теб. Но утре... вдругиден... един ден вратата ще се отвори и аз ще бъда там. За да не си тръгна никога и да изтрия от мислите ти думата „самота".

А дотогава прегърни възглавницата и заспи. Знам, че вече спиш. Знам колко обичаш да спиш. Даже понякога ревнувам от самия сън. Но усмивката, която пърха по устните ти, ме кара да се надявам, че в сънищата ти аз вече съм пристигнал.

А ако сънуваш това, то със сигурност ще се сбъдне. Нали все пак аз не съм нищо друго, освен твоят личен сън.