автор: koyd

искам оръжие. с приклад, опрян на дясната ми обувка. с дуло, поставено под брадичката ми.

искам оръжие, защото кръвта в черно-белите филми не е червена. тя е просто тъмна лепкава течност. би могла да бъде и боя. каквато всъщност е. във филмите.
искам оръжие. ще отместя цевта от лицето си и ще подпра десния си лакът на нея. прикладът ще поставя внимателно на земята, встрани от дясната ми обувка. защото съм десничар.

искам огнестрелно оръжие, защото е бързо. освен ако не засече. засече ли, смъртта ще дойде по-бавно и понеже никой не знае със сигурност колко бавно ще дойде тя, ще мога да си представя поне още два начина да убия. това е дефиниция за капитал от време.

искам оръжие. ще спусна ръката си по дулото и ще го хвана здраво.

искам оръжие. ще стрелям само веднъж. един единствен път. чист изстрел в окото на змията, в сърцевината на слънцето, във върха на иглата, в пъпа на тази вселена, в главата на подсъдимия к., в краката на малката алиса, която никога няма да изскочи жива и здрава от заешката дупка. кръвта им ще бъде еднакво лепкава и черна. ще капе дълго, а от нея ще се роди джаксън полък.

джаксън полък няма да отдели деня от нощта и сушата от водата. нито пък ще създаде адамо- и евоподобни същества, които след това да бъдат изгонени от прекрасния им мезонет с изглед към вселената заради бръщолевенията на някакво си влечуго. не. защото всичко било вече създадено.

звездите били едно голямо разкъсано пльок, чиито отделни частици пулсирали във всевъзможни неонови цветове.

езерата били отражения на звездите, но за разлика от тях не излъчвали светлина.

земята, на която се намирали езерата, била палитрата на джаксън полък. удар с четката - земетресение. плъзгане на четката - прилив тук, отлив там. много изследователи смятали, че когато джаксън полък изтърве палитрата си, ще настъпи свършека на света. потърсен за коментар, джаксън полък не бил открит в обичайната си резиденция. всички учени обаче единодушно подкрепили теорията за плоската форма на земята. след това отпразнували годишнината от смъртта на галилео галилей. датата се превърна в национален празник. не всеки ден учени взимат единодушно решение.

и така, докъде бяхме стигнали.

хората. хората били парченца боя по палитрата на джаксън полък. с времето парченцата изсъхвали едно по едно, отчупвали се от палитрата и започвали да се търкалят по нея. хората нямали ръце и крака. лишени от крайници, те разчитали на торса си, за да се придвижват. някой се търкаляли по-бързо от други и обратното, но всички без изключение намирали смъртта си извън палитрата на джаксън полък. защото извън палитрата на джаксън полък съществувал само джаксън полък в обувки с каучукови подметки, готови да размажат всеки безкрак глупак, посмял да оспори лично теорията за плоската форма на земята. а нейната плоскост била очевидна.

хората, които населявали палитрата на джаксън полък, нямали проблеми с глобално значение. всеки индивид имал един голям проблем, който трябвало да разреши. проблемите на хората никога не се повтаряли и всеки човек трябвало да се справи съвсем сам със своя голям проблем.

понякога се случвало така, че хората имали парадоксални проблеми. понякога те не успявали да се справят с тях. умирали и се превръщали на прах.

друг път успявали. умирали и се превръщали на прах. "все пак, животът ми не беше безсмислен", мислели си те, докато очаквали края.

имената, както и проблемите на хората, които населявали палитрата на джаксън полък, никога не се повтаряли. постепенно всеки проблем започнал да се свързва с конкретно име. така се появили първите диагнози. думата медицина изчезнала от речника на хората и била заместена с думата психиатрия. появили се първите заведения за душевно болни. сходното между пациентите било, че нито един от тях не можел да се справи със своя голям проблем. веднъж въдворен в заведение за душевно болни, всеки човек бил заключван в единична стая с бели стени. стаята нямала прозорец, но таванът светел в луминесцентна светлина. пациентът ослепявал, след това оглушавал и онемявал, а това никак не му помагало да се справи със своя голям проблем. тъй като психиатрите не работели в заведенията за душевно болни, а дистанционно, щяло да мине много време докато този вид болници отпаднели като анахронизъм.

всъщност, важно е да се отбележи, че палитрата на джаксън полък не представлявала интерес с хората, които я населявали. тя била значима главно заради състава на своята атмосфера. тя била отровна. нямало екологични спорове, а на 5000м надморска височина нямало кислороден глад. защото кислород в атмосферата нямало. растенията не били зелени, хората и животните нямали бели дробове. те получавали енергия от горенето на газовете, които се изпарявали в атмосферата със съсъхването на нови и нови хора. и понеже хората не знаели почивка и никога не спирали да съсъхват, на палитрата на джаксън полък така и не се появила дума, която да опише явлението енергийна криза.

непозната била и дарвиновата теория за произхода на видовете. понеже всички хора без съмнение знаели от какво и как са произлезли, дарвин останал завинаги неосъществен студент по медицина. превърнал се в един от най-известните писатели на приключенски романи за своето време. майн рид не се родил, а хитлер не могъл да се вдъхнови от неговото творчество. на хората от палитрата на джаксън полък им се разминала втората световна война. те така и не разбрали, че ги е осенила благодат свише.

първа световна война също не се случила, защото на палитрата на джаксън полък нямало държави. съществувала една единствена, затова би могло да се каже, че глобализацията като процес предшествала образуването на националната държава. първите държавни образувания тепърва предстояли да възникнат след разпадането на палитрата. този процес по-късно бил обозначен с термина разлагане на цветовете.

животът на палитрата на джаксън полък си течал спокойно. в него не настъпвали големи сътресения; царели хармония и разбирателство. поне докато не настъпил свършека на света.

тъй като навремето журналистите така и не успели да открият джаксън полък за коментар по въпроса за армагедона, никой не знаел със сигурност кога ще настъпи той, нито пък в какво точно ще се състои.

дните минавали, месеците също, сезоните се сменяли, докато един ден джаксън полък не погледнал през прозореца. видял, че е пролет и много му се приискало да отиде на пленер, да порисува волен и на чист въздух. стегнал добре връзките на своите обувки с каучукова подметка (трябва да се отбележи, без нито за миг да изпусне палитрата си), наметнал лененото си сетренце и излязъл. навън царял един неопровержимо прекрасен априлски четвъртък. птичките пеели, листата на дърветата били ярко зелени, дори съседът на джаксън полък бил излязъл за канелени кифлички и мляко, с които да изненада приятно своята съпруга.

джаксън полък повървял малко и свърнал в първата пресечка, която му се мернала пред очите. без да знае как, той се озовал в парка, а паркът бил идеалното място за един пленер. поседнал той доволно на една огряна от слънцето пейка и започнал да рисува.

джаксън полък се намирал в момент на неудържимо вдъхновение и рисувал ли, рисувал, докато не се стъмнало. от силната слънчева светлина боята му така се разтекла, че всяко съсъхване било мигновено прекратено. всички хора, които населявали неговата палитра, усетили това климатично въздействие, но нямало начин да му се противопоставят. те се разтапяли един по един или, право казано, всички заедно. джаксън полък рисувал толкова усърдно, че по палитрата му не останал и грам боя. когато се стъмнило, вече нямало какво да съсъхва.

така за хората от палитрата на джаксън полък настъпил свършекът на света и те изчезнали. разбира се, съществували най-различни теории за това как щял да настъпи краят, но никой не предполагал, че извън тази плоска вселена съществувала друга, в която те се намирали - при това съвсем паралелно.

а джаксън полък бил щастлив. точно в момента, когато се прибрал вкъщи и затръшнал доволно вратата на своя дом, разбрал истината за рисуването като форма на психотерапия. повече не навлязъл в състояние на дълбока депресия.

поне до следващата зима.