автор: petinka

Вървя ухилена - всеобща гадост съм за враговете.
Май дразня ги, щом тъй съм позитивна.
И весело подсвирквам си, в тон с ветровете,
а хората реват на глас и май са с психика лабилна,
и сприхави са, невъзможни. А мен презират!
И що не могат, строени пред огледалото кристалн
отворили гуреливи очите след тежкия сън,
света да приемат, и в тази житейска реалност

красотата на нежното цвете сами да пресъздадат?
В деня си работен, в тълпата човешка край тях,
с богати и бедни, със злочести и висши души,
размазани, стъпкани, сиви и мрачни, бетонни,

но родили се тук, а живота кипи... Като самовар,
с чай сладък на вкус, но с тръпчив аромат.
Животът ни кратък наистина е дар Божи-
и само позитивните могат да го разберат



Извинявам се на всички,че стиха ми е жаргонен, но така ми дойде от вътре - с малко повече доза непукизъм, но...