автор: eli

любовта - това "асоциално" животно


От няколко дена съм инвалид. Не говоря, освен на себе си понякога и нищо не си казвам, не излизам, не съм каквото и да е. Подтиснато ми е и едновременно с това се чувствам уязвима
1.като хидра, като водорасло, преживяващо с всичките си клетки, съпротивително на всички биозакони, болезнена, болезникава фотосинтеза, превръщаща се с всяка изминала минута в събитие за всяка една от клетките й, в агресор.

2.Като най- болезнена менструация, покачваща кръвта ти във всяка клетка, гънка по гънка, милиметър по милиметър, контролираща те като хидросистема, контролираща те. Бавно. - Чува се само цъкането на измервателни удари и твоето цъкане, в случай че превърташ. Бавно, бавно, колкото да не се губи ритъм.

3.Като апарат, сензор, датчик, възприемащ сетивни, зрителни, слухови сигнали от хиляди посоки, разкодиращ ги като "болка", болка в хиляди. Хиляди болки сякаш се пейстнали в моята и не знам до кое copy ще изкарам или до някаква що годе разумна резолюция . Paste и copy и нищо, нищо, просто механични действия, реакция- антиреакция, аргумент- контраргумент, от пусто в празно, само че боли. И то така че те оголва до семпъл, до въглехидратен източник на азотни сравнения: боли като това, боли като онова, абе боли. Кислородът се е разпаднал някъде по трасето и химическото му обозначение О се е стопило до едно глухо и безлюдно "о" без точка на края и без край, напук на всякакви граматични правила
Навън ми се (сякаш ) вали и между думите вали. Между някои обаче не вали, а е пусто и сухо като в пустини, поне да беше една. За яснота. Много дъжд и много пустини и пак ще боли, боли, мултиплицирайки се. Като оазиси след дъжд, само че и дъждът този път го няма.
Отдъхваш си след всеки trip and the show must go on. Забравяш дори на какво си, защото май си на едно нищо. После сладка топлина някъде долу и си спомняш, че причината е сладка sweet, идва ти да я оближеш като сладолед, като близалка, като индекс от вторник, т.е. корен квадратен.. . Причината е Той и него го няма .
a b si stenci a
До степен на зацикляне, на деформация, на деградация, на менструация .Или на каквото там се римува.
По принцип е кофти да се оставиш на един мъж или на каквото и да е да те доведе до такова състояние или поне във вестници от типа на " Лична драма "," Блясък" , млясък и т.н., ти казват сигурно, че е кофти, направо срамота. Гръмват те със заглавия "Умрял от любоф", "нещастна от същото" и всякакви простотии. Не е феминистки да се влюбваш така, не е и муудерно, не е , въобще на нищо не прилича и за капак на всичко всички ти разбират, че ти има нещо. Като при менструация, но там поне си има начини и стоки за прикриване и избягване на евентуални петна. А тук петното си ти .Пълно леке. Или поне така се чувстваш или те карат да се чувстваш. Като в реклама за превръзки- ти си лошият герой.
Иначе всичко върви по план.
Тази седмица ходих до корейското посолство, уреждах някакви документи за едно мое скорошно заминаване за Корея. Уча корейски от четири години, тази година завърших и вече е време да отида в Корея, на място, а и на специализация. Страхотна новина: пътуване, джиджи биджи, там университетът, още по-страхотно. Дори мога да запиша и магистратура в края на курса и да остана в Корея с 2 години. С години в Корея. В момента това ми звучи като с години във Виетнам и sound на атомна бомба по никое време . Сори за което, песимистично сравнение наистина.
Затварям очи и си спомням обстановката в посолството. Към мен се задава някакъв симпатичен кореец с документите в ръка, пристъпва бодро към мен, стипендията пристигнала, всичко готово и направо му призлява като му заговарям на английски. Навик, кво да се прави. Отсреща стои някаква
симпатична секретарка, от която ми призлява още с влизането и в момента се радвам на временното и изчезване и с видимо любопитство хвърлям бегъл поглед върху лакираните ми в тъмно лилаво нокти или вчера бяха в този цвят, не помня. Кореецът ме гледа напрегнат и леко запотен и ми призлява от неговото тъпо смущение, призлява ми и ми си ще да се издрайфам на пода, на пода в посолството, на цялата кореистика и на тъпата стипендия, която съм спечелила в този крайно неудачен момент от живота ми.
Разговорът трае не повече от 10 минути и отвращението върху физиономия му се сменя със снизхождение и ми казва другарски, че мога да изпратя следващите документи директно от факса на посолството. Чудесно. Вече не се чувствам as отрепка, а аs отрепка, която може да юзне факса на посолството.
Някакъв светлинен сигнал проблясва нещо като свободно и се измитам от посолството директно през асансьора. Главата ми бучи и торпедира напред като мисъл директно през металните турбини на съоръжението, качва се нагоре по въжетата и излита с тъп пукот през блиндираните стъкла, за да се влее в….

...интернет - пляс, пляс, плувам от e-mail към e-mail .
« high level security на вратата пред мостовете на парафиновите хълмове звучи доста тъпо и за Миг Джагър." С него, човека, в когото се влюбих… се пишем (хме) e-mail-и, откакто се срещнахме и запознахме чат-пат в рамките на три дена. Не сме виждали оттогава и най-пресният ми спомен от него е ….как изписва определени букви на латиница например q вместо ia и т.н.
Всъщност ние живеем, всъщност улиците ни се пресичат, живеем съвсем близо един до друг, не знам точно колко, но както той ми беше казал последният път, когато го видях, живее "ей там в дъното на улицата", в някакъв "големия блок, ей там " .Само това запомних и гърба му на тръгване. А и e-mail-а му, който той ми прати от безжичен телефон, възможно най-безжичният телефон в света. Аз почти си го бях изпросила, когато след една непосилна първа седмица без НЕГО взех джиесема на майка си и му пратих някакъв заинтригуващ анонимен sмs. Той взе, че се заинтригува и започна поредица от sms-и, диктуващи най-измислените истории на света, че са ме отвлекли рейвъри,хипари и разни дребни летни негодяи,отвлекли са джиесема на майка ми и си запълват времето като му изпращат смс-и. Накрая той ми send-на e-mail-а си и ме посъветва да мигам по-внимателно. Сладко. Оттогава в е-писмата си го наричам Dread, той не ме нарича никак. Само един път ми каза мило интернет другарче, когато му се разревах в едно писмо, че се е случило нещо лошо. Мило.
Разказва ми "невероятни, почти приказни " истории в писмата си, друга реалност някаква, кара ме да летя и самичка. Инженер в някакви фирми с лазери и се разтопих буквално на стола, докато четях за нощната му смяна в някакъв полусумрачен офис с бордови компютри (ЦПУ), с празни чашки от вино върху масите, останали от втората смяна, свине такива, с винени мушици в тях. Под краката му, на първите етажи- цехове с работници, т.нар. " бамбуци " , работници с червени потници, режещи с лазер някакви огромни, невероятно огромни листове метал. Музика бе това за мен, не лазер. Накрая на писмата обикновено стояха -------77879-машинен, мъжествиничест език от точици и чертички, мили за мен като сестрички, като козички. 0, 756 е показателят на технологичния му брак в момента, прочитам, и ми трепва сърцето да не би да му е лошичко, да не е уморен , да го боли главата, простотии такива. Звучи мило наистина, но не е. Не е мило, а е егоизъм, висша форма на егоизъм и от двете страни.Страним един от друг, почти не се обвързваме един с друг, не се ангажираме, единствено се засичаме случайно в някое от интернет пространствата, случайно и спонтанно, без да искаме, почти тайно ..Като разсеяни гении, пропускащи някоя красива метафора, сравнение, хипербола, мила дума един към друг, за да си правят впечатление, нищо повече. Няма обещания, няма обяснения. Или може да се нарече егоистично показване на красноречие, оригиналност, напредничавост и възторжени мисли от мен към теб и обратно. Било красиво и егоизмът е егоистичен, но ти дава усещане , че се докосваш до нещото красиво, което се изгубва иначе някъде между потните прегръдки, другарски ръкостискания, приятелски словоразтягания и задушевни разговори от типа "да споделим и да ни олекне".
Нещо лично и само твое като да стоиш в стая, както му пиша в един от e-mail-те си, часът е някъде около три и половинка нощта, превеждам част от някакъв роман от корейски на български. Deadline- ът е другата седмица, ужас, да им се на корейците, мамка му. Пия кафе след кафе, навън е хладно като след есенна буря, от онези най-есенните, прозорецът на стаята е отворен, не знам откога вече, превеждам романа, живея на последния етаж, вятърът влиза в стаята свободно като у дома си. Романът е будистки, без майтап, пълен е с термини, философии, природни картини и самотни монаси, медитиращи в планини. Лудница. Превеждам го, мислейки за него, превеждам го, за да дойде при мен. Пиша e-mail как си представям есенна буря, бурята е свършила, есенни листа се мотаят във въздуха, есенен пейзаж, мокър
Кривата ми от прозореца до тротоара долу, плочките. Представям си я така, както му я пиша в емайла "да опиша красива траектория от небето до земята и да се впиша напълно в есенния пейзаж наоколо".
И за кво
За да го срещна може би тогава, иначе ни делят купища лазери, будистки преводи, музикални предпочитания, lifestyle-ът ни е различен сигурно, сигурно сме различни един от друг, сигурно сме егоисти и не искаме никой да ни диша въздуха. Сигурно и кво от това.


Той обича да кара колело, кара постоянно и навсякъде, почти се е сраснал с него, неговото си колело. Би било чудесно, ако ме пресрещне някъде преди края на траекторията на моя си скок, с неговото си колело и стане така, че траекторията просто си застине във въздуха, преди да е падане, а просто скок, сраснала се с есенния пейзаж наоколо. Много здраве й пожелавам и отпрашваме нанякъде с колелото, двамата, далеч от застинали есенни пейзажи, егоистични емайли и лазерни траектории там, където…
Писах му имейл, в който му казвам Обичам те. Той каза, че това е страхотно и че си мисли за мен. Сигурно така се казва, сигурно и какво от това, освен че го обичам ….или както казва един познат, наркоман, какво друго освен дрога ,……………освен че го обичам.
Въпрос на егоизъм , на егоизам.
Последният ми е-mail завърши с чао, че ми се придрайфа. Без причина, просто ей така. В последния си е-мейл той писа, че любимата му дума от английски е "трансформирам ".
Искам и аз .
Да се, да ме трансформираш непрекъснато.
ей така. Без причина
just want it
женска му работа
Време е да сложа точка.
Престанах да му пиша писма и се върнах back to normal life, с реални връзки, с реален секс и реална взаимност. Social reality. Чудя се само любовта към коя реалност принадлежи. Може би към другата.
P.S. последно се влюбих отново, почти се влюбих, най-вече почти, а навън беше студена, хладна като стомана нощ и не валеше, даже никак. Лош знак. Нищо не се повтаря, най-много да е
транс…………фигурация, хладна, хладна като стомана и неправдоподобна.
И кво от това ….
Още един джойнт, моля.