автор: radi_radev19441944

Привечер вятърът стихна и стана топло, но някак съвсем пусто. С падането на мрака градът сякаш бавно онемяваше. Високо в нощното небе, спрели своя бяг, черни и неподвижни се диплеха дрипавите силуети на облаците. Съвсем нарядко между тях се откриваха тъмни прозорчета и там като от бездънни кледенци надничаха дребни звезди.
Имаше нещо много тъжно в този зимен пейзаж и аз , който почти цял час вървях по улиците без посока чувствувах това особено осезателно. Не че не знаех къде да отида – не , напротив – отначало бях решил да се отбия в кварталния клуб , където човек може да поиграе билярд или партия шах, но когато наближих , ме нападна досада и трябваше да се върна в обратна посока без да имам някаква определена цел . Минавайки покрай автобусната спирка до пазара видях , че там спря автобус и се качих.
Ако бяха ме попитали къде отивам , вероятно нямаше да мога да отговоря. Слезнах чак на последната спирка извън града , където се намираше спортния комплекс. Беше тъмно и пусто. По- нататък се очертаваше огромния силует на градския стадион и спортната зала , а в дъното се тъмнееха дърветата на парка , който през зимния сезон е обикновено безлюден. Очевидно нямаше нищо , което да привлече вниманието . Докато се чудех на къде да тръгна , автобусът пое обратен курс и аз останах сам на последната спирка. Трябваше да чакам почти половин час , докато дойде следващият. Облегнах се на един електрически стълб и зачаках. Съвсем мрачна переспектива. Стори ми се в този момент, че се отдалечавам някъде и гледам от страни собствената си фигура , залепена за стълба – черна и неподвижна -нещо като некролог- и ми стана мъчно за мен самия. Не зная колко време е изминало така . Може би е било само минута , а на мен тя ми се стори безкрайна. Това не е нещо ново. Случвало се е да заспя за минута и събуждайки се мисля , че съм пребродил векове и безброй събития са се случили през това време.
После изведнъж електричеството угасна и всичко потъна в мрак. Силуетите на жилищните блокове и градския стадион станаха още по-черни и огромни.
Но тогава забелязах тази светлина . Тя изплува ненадейно между каменните грамади като фар , който ме мамеше и веднага ми стана ясно , че трябва да тръгвам. Разбрах , че се появи заради мене и ,че събитието не може да се отлага повече. Предчувствувах отдавна нейната поява. В следващата минута крачех по безлюдната улица , стараейки се да не я изпусна от очи , защото вече знаех всичко. Тя ту притъмняваше , ту отново лумваше , осветявайки пътя с бледото си сияние. Помня че вървях дълго – цяла нощ или цяла вечност и колкото повече се приближавах , тя все повече мъждееше.
Най- после тази дълга улица с огромни и тъмни сгради свърши и там в самия край видях, че светлината струи от едно малко прозорче , от една стара къща с дворче и лозници , която ми напомни нещо познато - много отдавна минало край мен и избледняло. Тук всичко тънеше в старост и разруха. Ако не беше тази мъждееща светлина в прозореца , можеше да се помисли , че това е един отдавна запустял дом- убежище на плъхове , който всеки момент ще се срине под собствената си тежест, превръщайки се в куп отломки. Ново – много мрачно чувство присви сърцето ми с безкрайна тъга, заедно с носталгията по миналото ; Сякаш присъствувах на погребение. Това , че тук някой ме чака ,и че трябва да дойда знаех отдавна , може би откакто се помня , но винаги отлагах, казвайки си : “има време”. Но ето че времето свърши и аз прекрачих прага.
В края на краищата очакванията ми се оправдаха . Този беше най- обикновен старец като всички старци по света – съвсем побелял и прегърбен, седеше на ниско столче пред масичката подпрял брадата си с шепи и когато влезнах дори не помръдна. Пред него димеше парче парафинова свещ и той наблюдаваше малкото трепкащо пламъче с особено внимание , сякаш изучаваше нещо по него.
Това , че беше самотен не е нещо необичайно , но другото , което ме порази беше , че в него съзирах нещо съвсем познато и близко –вероятно това бях аз самият, след като отлети мигът и в пясъчтият часовник се изсипят последните песъчинки. Този пясъчен часовник бях нарисувал веднъж , когато тъгата стана особено нетърпима и съзнавах добре неговото значение. Сега той висеше на стената , но пясък нямаше.
---------------------------------------------------------------------------------------------
Днес пак не успях да видя Стейс. Не съм я виждал няколко дена и нямам представа къде се губи. Винаги я виждам , когато се връща от лекции, а понякога минавам покрай нея съвсем близо и я поздравявам. Тя знае за мен и ми се усмихва ; може и да се досеща , че съм тук заради нея, но не го показва.
Усмивката и е прекрасна и тя самата е прекрасна .
Не мога да не я виждам. Когато съм на работа непрекъснато мисля за нея и допускам грешки , които после се налага да отстранявам. Шефът е недоволен . Но това не е сериозен проблем и има изход. Достатъчно е по- често да виждам Стейс, ето защо винаги привечер минавам по тази улица и покрай къщата с лозниците . Тя е там.

Понякога Стейс е тъжна и аз също съм тъжен. Не мога да разбера какво и става на Стейс . Опитвам се да разбера. Често и изпращам цветя и тя вероятно знае , че са от мен. Сигурно знае.
Когато репетира на пианото , аз стоя отвън на улицата и слушам . Това се повтаря многократно , но през зимата понякога става студено. Връщам се у дома вкочанен от студ, но съм доволен. Когато си легна , чувам в просъница воплите на пианото и вече зная всеки пасаж и всяка нота. Мисля , че мога да възпроизведа на слух целия Моцарт , без да гледам в текста. Не ми трябват ноти . То всичко е записано някъде отвътре.

О да- случват се и безумни нощи . Тогава Стейс я няма , къщата е празна , не я виждам никъде. Не чувам пианото . Улицата е пуста , всичко е пусто и празно ; лицата , които виждам пред себе си са бледи и призрачни.Минават и заминават.
Няма я Стейс.
Прозорците са тъмни .Пердетата са спуснати .Вратите са залостени. Тишина. Няма я Стейс.
----------------------------------------------------------------------------------------------
Старецът ми посочи с кимване стола от другата страна на масата и аз седнах , така , че между нас остана само трепкащото пламъче на парафиновата свещ, което все повече мъждееше.
И двамата дълго мълчахме. Това мълчание беше необходимо и аз не можех да си представя нещо по- различно; цял живот съм мълчал и мисля , че го направих достатъчно дълго , за да се изсипе пясъкът в пясъчния часовник и достатълно незначимо , за да остане незабелязано. В тишината чувах пращенето на свещта и ударите на сърцето , които отекваха ясно и болезнено. Пламъчето залиташе , сякаш още миг ще угасне , но тогава слаба искра пробягваше по фитила и то се разгоряваше с нова сила. От парафина беше останала малка коричка , в която плуваше фитилът.
Аз казах:
- Скоро ще угасне.
Старецът вдигна глава.
- Няма . Тя много отдавна така мъждее.Аз прекарах живота си все край нея. Какво време беше то! Ти виждал ли си жив кон?
- Трябва да съм виждал- отговорих- някога е имало такъв празник, когато мъжете са се качвали на коне и препускали през полето; сигурно е било много отдавна.
- Отдавна беше. Сега такива празници няма . И конете също изчезнаха . Това е защото пясъкът свърши. Дойде ми на ум , че днес е Коледа. Някога моята майка правеше по Коледа баница с късмети . На мен винаги се падаше монетата ; аз бях първородният син. А на Васильов ден рано сутринта с братовчедите ходихме по къщите да сурвакаме за здраве . Снегът беше дълбок и чист- съвсем чист кристален сняг , в който можеш да се отъркаляш , а селото още спеше. Носехме тояги ,за да се браним от кучетата , защото през зимата те ставаха особено зли ; това не са изнежените градски кучета , а истински вълци. Сега кучета вече няма , и сняг няма , и селото го няма.
- Сега снегът вали черен – забелязах аз – това е индустриален сняг- продукт на прогреса.
- И рибите в реката умират – продукт на прогреса , и дърветата, и тревите умират- продукт на прогреса , и хората се задушават – продукт на прогреса.
Всъщност , колко малко му трябва на човек , за да бъде щастлив – едва ли някога ще проумеят това. А когато го проумеят обикновено е вече достатъчно късно- прибави той – пясъкът е изтекъл.
- Изтекъл… Това е вечната переспектива на живота ; движението е еднопосочно и връщане назад няма . Едва ли някой е изразил това по- убедително от Де Кирико. Не можеш да се оттървеш от чувството за обреченост: каменни пейзажи , пътища към нищото , мраморни колонади , прихлупен хоризонт с безкрайно удължени сенки , смъртта , която дебне зад ъгъла.
- Обичам природата – продължи той – тревата , вятърът , дъжда. Край моето село имаше два хълма- обрасли с трева. Те бяха ниски и обли като женска гръд , само че съвсем зелени ; нищо друго не растеше там – ни дърво , ни храст , понеже бяха карстови с много тънък слой почва.Като дете съм тичал и съм се търкалял в тревата . И сега – особено през някоя студена и мъглива вечер, когато е особено пусто, аз си спомням за тези зелени хълмове. Спомням си и за едно момиче , което понякога береше там полски цветя.
От тогава трябва да са изминали хилядолетия- може и да е било сън.
Старецът се надигна от мястото си и лицето му се оживи.
- Не зная от кога не съм виждал подобно нещо . Трябва да е много красиво.
- Красиво е – потвърди той- понякога красотата звучи като стон.
- Стон ли казваш?
- Именно. Красивата музика , красивата картина , красивата природа – всичко това е стон. Аз чувам вятъра , дъжда , радостта и жалбите на любовта и на отлитащата младост. Те плачат и пеят , радват се и страдат ; всичко е смях и болка, а пясъкът тече. Ето – тази картина- това е също стон.
- Странна идея – забелязах аз и откачих картината от стената – всъщност , това е фар.
- Фар е , но този фар стене.
- Море и фар- продължих аз- мечта за всеки художник, но не успях да се справя , ето защо фарът стене. Просто не ми остана време , защото щях да изпусна мига , а точно този миг е най- важен. Идеята пламва като факел и залива вселената ; това е експлозия на въображението ; не мога да го обясня по друг начин . Аз летя или падам в някакъв светъл облак и губя памет. Нещо ме хвърля назад в миналото по една безкрайна бяла лента , в дъното на която се виждат всички начала – близки и далечни , и отдавна забравени и се събират в една ярка секунда , която постепенно изтлява. Тогава добивам пълна представа за живота и смъртта и изразът “времето лети” ми се изяснява окончателно. Тогава всичко спира и замръзва в пространството , падащият метеор засиява вечно и целувката е също вечност.
- Миг и вечност – повтори той като ехо- не ти ли се струва , че в това пренасяне във времето има нещо езотерично?
- Не зная ; вероятно има , но не го разбирам. За мен е по- важен крайният резултат- усещането , че съществувам. Аз чувствувам , значи че живея. Радостта , болката , страха – това са моите доказателства.
- Но миг след това всичко става минало , а миналото е вече мъртво. И аз бях млад , а днес – какво съм днес?
- Всички са били млади – отговорих – и какво от това?
- Бях млад и хубав – продължи той първоначалната си идея- но тогава бягах от подобно мисли. Не можех да приема обстоятелството , че кръговратът на материята ще засегне и моето съществуване.
- Кръговрат на материята – повторих аз - това е философия на безнадежността . Младост , сила, красота – после пръст и оглозгани кости. Природата е най-великият биолог. Тялото умира , разпада се на молекули , на прах и вода. Вода , която струи в потоците и реките , вода в кладенците , вода от дъждовете , сълзите в детските очи ; растенията изсмукват тази вода , живеят и сами стават храна на други организми .И после всичко отначало и отново…
-----------------------------------------------------------------------------------------------
Понякога среднощ се събуждам с еротични халюцинации. Тя е тук при мен –в стаята и се разхожда гола в някаква призрачна мъгла. Очите и се смеят подканящо . Присягам , хващам я и я притискам в прегръдките си , но в същия момент осъзнавам , че тя започва да се разпада ;измъква се от кожата си , побягва; държа в прегръдките си някаква лепнеща и пулсираща плът, парчета от сатани , парчета от безумства ; наоколо танцуват усмивки , голи бедра се разхождат във въображението ми , а смехът се превръща във вик.
Чувам собствения си вик и се събуждам облян в пот . Няма никой.

Или се събуждам с тежък махмурлук от предишния запой след като цяла нощ съм правил секс със Стейс. Тя е тук- в леглото ми , виждам я , притискам топлото и тяло , безумно съм щастлив . Тя е…
Не , не е тя. В леглото ми се усмихва някаква непозната особа – вероятно проститутка от пиацата.

Тогава ми се изясни колко било лесно да получиш любов. Съвсем елементарна работа.
Отбивам се в барчето в близост до къщата с лозниците и поръчвам.
Разбира се – твърд алкохол. Ефектът е по- бърз и по- сигурен.
Една чаша , две чаши – няма ефект. Почти същото състояние – дори депресията се задълбочава . Точно така – диагнозата е достатъчно банална- казват :депресивна психоза или нещо от този род. В действителност така се получава , когато я няма Стейс. А тя все я няма. Къде ли е отишла ? Чакам.
Продължавам: три чаши , четири чаши … Вече е по- добре.
Главата ми шуми , образите се размазват .Смеещи се гротески. Весело е.
О да – Стейс се задава откъм кръстовището . Виждам я забързана по тротоара . Идва.
Ставам залитайки и я посрещам . Наистина елементарно.
- Стейси!...
- Стейси!..
- Стейси!..
----------------------------------------------------------------------------------------------

В същото време свещта запращя . Пламъчето трепна и се люшна – още миг да угасне , но отново запълзя по фитила – крехко и неуверено и изпълни стаята с мъждивата си светлина. Парафинът се беше стопил ; бе останала само една капка , в която плуваше фитилът
- Тази светлина ще угасне – повторих аз опасенията си .
Старецът ме гледаше с внимателно съчувствие.
- Не – поклати глава той – угасне ли тя , угасва и вярата в доброто, а тя е преминала през вековете и през безброй страдания. Тя е вечна като живота.
- Или като смъртта – уточних аз- Имах един приятел- млад , здрав , талантлив – беше художник. Приключи с живота си . Но това не беше смъртта на Ян Палах или Бруно – живи факли, засияли в сърцата на хората , а съвсем мрачна и безсмислена смърт. Просто прекрати живота си.
- Да прекратиш собствения си живот е все пак по- приемливо , отколкото да посегнеш на чужд- забеляза философски старецът- Този художник е бил мрачен човек и все пак в последния момент светлината го е озарила – аз вярвам в това.
Пламъчето отново се люшна над малката парафинова капка и аз затаих дъх , но старецът махна успоскоително.
- Не бой се- няма да угасне. Времето е без значение . Знаем ли ние нещо за онези далечни времена , когато е възникнала първата имфузория ? Като изключим предположенията- почти нищо. Но резултатът е налице . Животът е съществувал и ще съществува.
- И любовта?
- И любовта.
В сърцето ми за миг трепна споменът – нещо смътно и далечно . То премина и изчезна в мъглата , оставяйки след себе си някаква черна утайка .
- Не , не това – каза старецът . Той взе от масата свещта и я вдигна пред лицето ми. – Съвсем не това .
После остави свещта и продължи:
- Веднъж видях как една птица бранеше малките си от змията , която пълзеше към гнездото и – ето това е любов. Лебедът не отива при друга , ако загуби другарката си и остава сам до края на дните – това също е любов . Един човек умира на кръста – и това е любов.
С всяка негова дума пламъчето се разгоряваше и лъчите му проникваха дълбоко в мрака , където като трупове лежаха погребани надеждите. Тази светлина ги съживяваше; те се тълпяха към нея , сякаш стремейки се да избликнат , заливайки всичко , помитайки всичко – цялата тази утайка , която се бе напастила в душата през дългата нощ. Пред погледа ми отново се изнизаха заоблените върхове на хълмовете от моето детство , зелен храсталак , бистра рекичка , провираща се между клоните , ярки цветове…
--------------------------------------------------------------------------------------------
Вече няколко пъти ме предупредиха в службата , че имало нещо объркано . Шефът ме извика в канцеларията и официално ми обърна внимание по проблема. Той не знае нищо за Стейс . Шефът си е шеф- иска всичко да е точно.
Бих напуснал службата отдавна , но нямам други доходи . Те не ми и трябват особено , освен когато се налага да купувам цветя за Стейс. Това се случва по всички празници и за рожденния и ден . Разбира се , зная кога е рожденният и ден и ги изпращам по пощата като специална пратка . Красиви цветя. Тя сигурно се сеща от кого са .
После те танцуват ; това са все нейни приятели , които я посещават за празника , а аз стоя на отсрещния тротоар и виждам танцуващите силуети , които минават край пердето на прозореца . Много е весело.

Обичам да стоя на отсрещния тротоар . Те не ма закачат – казват , че съм безобиден.Чудесно е . Особено е хубаво нощем , някъде около Коледа , когато вали сняг ; наоколо минават забързани хора с весели лица , с пакети от подаръци , а там прозорецът свети. Аз за никъде не бързам –стоя и чакам . Понякога пердето се отмества и Стейс поглежда за миг навън . Виждам очите на Стейс…

Ако трябва да се уточни , Стейс има най- хубавите очи в галактиката . Сиви и меланхолични. В тях се отразява небето. Понякога в очите и нещо пее , а понякога нещо плаче . Особено е красива , когато в погледа и плува тъга . Усмивката и гасне в облаци от тъга . Долавям тази гаснеща усмивка.

Нарисувах я. В служебния компютър имам образа на Стейс. Прекрасен. Шефът много се изненада , когато заедно със скиците и плановете от проекта за строеж на една престижна зграда ,в монитора изплува и образът на Стейс .
Този път не каза нищо .Премълча , но в погледа му трепна нещо загадъчно. Преди още да се сетя да изтрия изображението , той го беше прекопирал на неговия компютър .
Шефът винаги има право.
-----------------------------------------------------------------------------------------------
- Някога през детството си обичах да спя лятно време вън на двора – продължи старецът –направо върху купа със сено . Заедно с моя дядо. Това ставаше обикновено през някоя съвсем ясна лятна вечер с безброй звезди в небето и безброй пеещи птици в клоните . Дядо ми започваше да разказва някоя много стара история за нашия край , за прочути в миналото личности, а аз слушах и наблюдавах звездите. Към мен от всякъде – от всички кътчета на вселената струеше светлина : светлина от далечни звезди , от галактики , светлина от исполински пожари , светлина от взривовете и анихилацията . Светлина , светлина...
Знаех , че тя преодолява пространството с огромна скорост и все пак пътува десетки ,стотици , милиарди години , докато дойде до мен . Опияняваше ме идеята за необятността на вселената :какво има между мен и онази звезда?
Какво съм аз и какво сме ние с нашия жалък егоизъм и борба за оцеляване ?
Но тогава малко разсъждавах по този въпрос . Това беше далеч от детското ми съзнание . В душата ми все още не беше се утаила горчилката от годините и опита. Само гледах , слушах , долавях. Млечният път все повече избледняваше . Пламъците от далечните галактики се отдалечаваха и размазваха в пространството като някакви непонятни и безформени петна. Гласовете ва птиците стихваха в нощтта . Дядо ми прекъсваше разказа си и заспиваше . Оставаше само вятърът , който галеше лицето ми като ръка на нежна майка , после и той стихваше.
----------------------------------------------------------------------------------------------
Много обичам да гледам когато Стейс минава по улицата . То е цяло събитие. Всички погледи са приковани , защото тя е ослепителна. Хората спират , транспортът спира , дори времето спира, когато тя минава.
Автовмобилите спират , за да и дадат предимство на пътя.
Разхожда се бавно и знае , че всички я гледат . Понякога води със себе си едно малко куче , а понякога не го води . Аз я следвам по цялата улица напред и назад и после я посрещам . Тя вече ме познава добре , знае , че съм там заради нея и ми се усмихва.
-Добър ден , Стейси.

Да , естествено- често се отбива в барчето с приятелките си . Пият кафе и разговарят. Стейс се облича различно . Има богата колекция от тоалети и често ги сменя. Ходи и с джинси , но предпочита класическия вариант. Във всички случаи е най- хубавата. Често посещава концертите . Тя самата следва в косерваторията и скоро ще се появи като солистка в музикалния театър- сигурен съм в това , защото свири вълшебно.
Стейс минава покрай мен , залива ме със светлина и се насочво към къщата с лозниците.
- Лека нощ , Стейси.

Най- после ме освободиха от работа и получих възможност да посветя цялото си време на Стейс. То стана по взаимно съгласие . Извика ме шефът и ми обясни ситуацията . Имали проблеми с финансирането на проекта . Така се и очакваше. Отдавна трябваше да се случи.
Но аз намам нищо против . Отивам при Стейс.
Съвсем не се опасявам ,че мога да остана гладен . Аз по ночало се храня съвсем малко . Почти не се храня. По – точно храня се със светлина . То не е като естественото хранене . Неестествено е. Енергията постъпва директно от някъде и се трупа. Скоро ми попадна една книга , където бе обяснено това явление. Казват , че било лечебно гладуване или кой знае какво. Всъщност , не е съвсем точно , а може би е точно. Или съвсем друго.
Стейс изобщо не разбра , че съм уволнен от работа. И преди беше същото. Виждаше ме всеки ден там пред къщата с лозниците и се усмихваше . Това е една странна усмивка . Много красива и много меланхолична . Не – това не е Мона Лиза – съвсем не е . Много по- красива…

Освен това имам и други приходи. Продавам покъщнината . Тя пък изобщо не ми трябва. Това е една стара къща с много стари мебели , останали от старите ми родители. Ценни са . Купуват ги предприемчиви търговци , реставрират ги и ги предлагат като старинна мебел за разни бутици и офиси. Търсят се.
Металните изделия – стари печки , перални , бойлери и други вървят на безценица за скраб , но все още носят приходи . Купуват ги циганите.
Стари вещи , стари книги , стари дрехи … Всичко старо.
С печалбата купувам цветя за Стейс. Тя много обича цветята.
Тя често празнува и аз имам достатъчно поводи да го правя . Така е добре.
Покрай нея животът е един безкраен празник. Не бих могъл да си представя по друг начин живота. Не мога да си обясня как е било възможно да съм живял преди да я познавам.
- Здравей Стейси!
- Как си Стейси?
- Щастлива ли си , Стейси?
----------------------------------------------------------------------------------------------
- Само който е бил щастлив може да разбере цената на отлитащия миг- забеляза старецът.
- Може да разбере и преходността на своето съществуване – прибавих аз.- Но ето – идват хора- близки и далечни ; те се тълпят в спомените ; чуваш смеха и песните им, виждаш веселите им лица , силните им и красиви тела – те всички са прекрасни. Но настъпва ден и се превръщат в скелети – жалки и оглозгани; те минават и заминават в безкрайна процесия към вечността, а песните им и смехът им се превръща във вой и всички те виеха в мрака.
- Знаеш ли как умират чучулигите? – попита старецът- Те летят и пеят .
Летят и пеят все по- високо и по- високо към светлината , докато сърцето им се спука от изтощение и падат. Смъртта на хората трябва да бъде като смъртта на чучулигите.
Пламъчето все повече се разгоряваше и светлината изпълваше стаята.
- Това е поезия – забелязах аз – красиво , но недостижимо.
- А не е ли човешкият живот една непрекъсната мечта по недостижимото - каза той – с какво би се опълчил човека срещу силата на злото без поезията?
- Стига, това е тъжно! Това е ужасно тъжно.
- Защо тъжно- отговори старецът и гласът му прозвуча убедително , сякаш мракът се разбяга по ъглите – нима не е щастие , че си се родил и съществуваш, че можеш да посрещаш сутрин светлината в прозореца , че можеш да легнеш в тревата , да нагазиш в бистър поток, да целунеш жена?
- Тъгата не може да се премахне – възразих аз – Това е тъга по нестижимото . Тази тъга блика в светлината на уличните лампи – същия бял неонов цвят- в картините на Сезан , в малката пиеска “ Очарование” на Чаплин, в стиховете на Шели , в цвета на бегонията. Тя живее в красотата . Без нея не бихме доловили пълнотата на живота. Хората идват и си отиват . Щастието се сменя с разочарование , скръбта с утеха , болката с надежда.
Песента на славея от зеления храсталак се слива с шума на потока, с акордите на пианото , което изпълнява “Очарование”, полита в простора и пада със смъртта на чучулигите. Хълмове – ниски и зелени хълмове , треви и цветя прииждат със светлината заедно с картините на Сезан; жени – млади и красиви – това са жените от стиховете на Шели танцуват в сънищата ми . Аз чувам тяхната песен – това е песента на живота …
- Погледни !- каза старецът- Погледни!
Пламъкът на свещта се разгоряваше с нова сила и изпълваше нощта със своето фосфорно сияние. Стените на стаичката , в чиито ъгли се таеше мракът сякаш се размърдаха . Те се отдалечаваха във всички посоки , ставаше все по- широко и по- светло . Дочувах смях и песни. Хората – това са хората – те танцуваха прегърнати и заслепени; радостта им бе пълна и преливаше в очите- видях това.
В следващата секунда ярка светлина озари вселената и ме заля. Тя нахлу в сърцето като вик и счупи оковите. Ледът бавно се топеше и топлина изпълваше гърдите ми . Очи – нечии човешки очи изплуваха в мъглата и застанаха неподвижно пред мен. Разбрах. Това са те, това е тя! Аз падах в светлината . Но край !..
Старецът съчувствено ме гледаше и по лицето му сияеше кротка усмивка . В миг открих : Това беше моето собствено лице и моята собствена усмивка. Пясъкът беше изтекъл.
----------------------------------------------------------------------------------------------
Парите са достатъчни . Дори купувам хляб и храня лебедите в реката . Там - съвсем близо до къщата с лозниците е големият булевард покрай реката . Тази зима е особено студена , реката на места е замръзнала и долетяха няколко лебеда. Когато ходех да ги храня, те ме заобикаляха от всички страни и дори започнаха да си късат хляб направо от ръцете ми . Прекрасни птици.
Единият лебед е малко болен – едното му крило виси и когато погледнах по- внимателно , забелязах отдолу гнояща рана .
Продадох стария скрин на баба ми и купих от аптеката средства за дезинфекция, марли и други лекарства . Промих раната и я превързах. Готово. Докато се занимавах с тези процедури , забелязах отгоре на моста нечие впечатляващо присъствие . Погледът и внимателно ме следеше.
Стейс!
След няколко дни лебедите си заминаха , а този – болният остана . Остана и другарката му . Тя често излиташе нагоре и пищеше във въздуха подканящо , но след това пак се завръщаше при болния . Нямаше да го изостави . Не!
След десетина дена болният се възстанови и двете птици излетяха с въсторжени крясъци.
Разбира се , че бях там и ги изпратих . Тържествен ден .
Сбогом приятели!

Постепенно се пренесох там – пред къщата с лозниците . На отсрещния тротоар имаше един изоставен стар автомобил и аз се установих в него. През лятото това не е проблем , но през зимата става трудно. Запуших всички пролуки с парцали , но пак беше студено .Изхвълхих седалките , че заемат място и застлах отдолу . Домъкнах от къщи няколко одеяла и кожи , но това не помагаше особено.Мраз. Студ. Вятърът свири в пролуките . Виелицата трупа преспи наоколо.
Но отсреща аз виждам светлината Виждам в прозореца силует . Пердето се помръдва . Това е Стейс!

Сутрин Стейс излиза и отива в консерваторията. Аз я изпращам. Вечер Стейс се прибира и аз я посрещам .
Но трябва да се погрижа за себе си . Необходимо е. Ходя мръсен и небръснат , дрехите ми са на парцали .Хората , минавайки покрай мен се обръщат на другата страна , защото вероятно си мислят , че прося. Стейс също се обръща на другата страна. Разбирам я напълно – тя се срамува.
“Не се притеснявай , Стейси , всичко ще се оправи!”
Събирам последните си стотинки и купувам цветя . Така трябва . Необходимо е , защото започват коледните празници , а тя не може без тези цветя.
- Весели празници , Стейси!

Една зимна вечер някой чукаше по купето на автомобила и ме събуди. Снегът го беше затрупал и едва отворих вратата . Отворих и дъхът ми спря.. Стейс!
Нищо не можах да кажа . Ама съвсем нищо ; гледах я като вцепенен и дори не се сещах да я поканя вътре . Само я гледах и заеквах. По- точно опитах се да кажа нещо , но от гърлото ми излизаха само хрипове.
Тя ме избута навътре и без да проговори, се зарови в завивките до мен . Усетих топлината на тялото и.Усетих голотата и .Сънувам ли ? Жив ли съм ? Беше някаква лудост.
- Стейси !
- Стейси!

Не си спомням кога съм заспал отново . Няколко пъти се събуждах и безумието продължаваше. Накрая съвсем съм заспал и всичко изчезна напълно . Нищо не чувах, нищо не сънувах. Сякаш бях пропаднал в черна дупка. Мъртвешки сън.
Когато се събудих, тишината продължаваше. Нямаше я Стейс , нямаше нищо. А –да- имаше! В купето на автомобила се усещаше едно странно присъствие , сякаш се бе вселил някакъв светъл дух.Усещаше се и много слаб дъх на парфюм ; нещо витаеше наоколо.
Не , не е сън… Била е.
Беше оставила още одеяла , дрехи, храна , прибори и пари.
Но нея я нямаше.
- Къде си Стейси?

Мисля , мисля…Спомням си нещо. В просъница чух , че по някое време навън изскърцаха спирачки и пред къщата с лозниците спря луксозен автомобил. Сега вече си спомням окончателно . Беше се развиделило . Стори ми се познат автомобил. После там се мярна един бял силует, вратата се хлопна и моторът избръмча.
“Весела коледа , Стейси !”
“Тиха нощ . Светла нощ…”

Новото пробуждане беше по- различно от предишните.
Отначало видях белотата на болничната стая , после леглото и себе си – оплетен в системи за подхранване , пъстроцветни мъркучи и ремъци. Виждах още колби с гликоза , епруветки , марли. Как съм попаднал тук ?
След малко се появи мед-сестрата , явно изненадана , че ме намира жив и ми обясни , че съм в болница и че са ме намерили полумъртъв в онзи стар автомобил по сигнал на граждани.
Прекарах почти цял месец в болницата , докато ме възстановят . Когато ме изписаха отидох направо при къщата с лозниците , но тя беше празна . Нямаше никой. Видях на вратата налепени некролози на възрастни хора , но Стейс бе заминала . Старият автомобил отсреща също бе изчезнал.
Къде ли е Стейс?

После се прибрах у дома . Събрах сили и за няколко дена постегнах жилището. Успях да си намеря и работа. Специалисти от моя бранш се търсеха достатъчно и не съществуваше проблем. Назначиха ме пак на старото място , но шефът вече беше друг. Бившият шеф се издигнал и заминал някъде. Разправят , че бил на сватбено пътешествие в чужбина- някъде по Средиземноморието.
Но тя? Къде ли е тя?

О да – намерих я.
В паметта на стария ми компютър. Открих файла все още непокътнах и натиснах бутона.
В монитора съвсем бавно потрепва усмивката на Стейс.
“ Добре дошла , Стейси!”

Ако искате да знаете , тя изобщо не е отсъствувала . Тя е тук – наоколо . Виждам я непрекъснато около себе си , виждам усмивката и , усещам парфюма и.Чувам пианото. Чувам тишината.Чувам гласа и в капчуците . Усещам милувката и в полъха на вятъра .
“ Мила Стейси !”
“Заповядай ,Стейси!”
-----------------------------------------------------------------------------------------------
Изведнъж нещо се скъса и разбрах , че съм отново там – облегнат на електрическия стълб на последната спирка и чакам следващия автобус.
Това не беше пробуждане – не знам какво беше , сякаш се бях върнал от много далеч. След малко автобусът се появи и ме откара към централната зона , където живеех. Преди да се прибера, минах край билярд-клуба и се залутах из квартала, защото времето беше приятно и не ми се прибираше.
Много промени бяха настъпили в този квартал . Старите къщи бяха изчезнали и на тяхно място блестяха луксозни кооперации с модерна архитектура.
Беше останала само една стара къща с дворче , цветна градинка и стари лозници. Нещо се мярна в спомена. Какво ли беше ?
Зазяпах се и точно пред вратата се сблъсках с една възрастна жена , която мъкнеше тежки чанти с покупки от пазара.
Извиних се.
Но жената ме погледна за миг , закова погледа си в мен и изведнъж изпусна чантите. В следващата секунда в прекрасните и сиви очи бликна порой от сълзи.
Стейс!……………………


Ради.