автор: sradev

От много години, още кат бях ученик, все се случваше така, че познавах половината луди в София и половината парламент.
Да не си помислите, че двете общества имаха общ член. Нищо подобно! Едната половина няма да обиждам.

Как така става се питам. Нали промени има, нови партии се пръкват условия се менят, някои се пенсионират... а моите половини не изчезват.
Хайде, за политиците е лесна работа - на тях цветовете на знамето не пречат. Парите се менят, но политиците остават. Някои познати по пет партии смениха но от властта не се отказаха. Да не са луди, я?
Ама и за лудите ми е думата. Те са по-сериозни - веднъж като се гръмнат и после хич ги няма. Абе то и политиците - веднъж като ги гръмнат... ама тия дето ги познавам не ги гърмят. Гърмяни зайци са.

Двете популации са нещо като клубове. Никой не пристъпва в другата. Нито един политик не видях да е полудял, нито пък луд да е станал политик. Следователно един като напустне отбора и някой друг отвън го замества.

И сега ми хрумна, че проблема е в козметиката, с маската. Политиците си слагат маската навън, а лудите - навътре. Едните си накривят милите очи, лепнат усмивката, омекотят гласа и все говорят към другите. А другите изострят носа, присвиват очи, и почват да се карат със себе си. И едните и другите непрекъснато говорят: едните навън и баламосват другите, другите навътре и баламосват себе си. А да извъртиш маската не е лесно - трябва да видиш друг баламурник. По този случай си драснах стих:

Лудият не се шегува
много е сериозен даже.
Че е луд, той не хортува
иска други да накаже.

Има точно подредени
страници със правила:
кога да бъдеме засмени,
кога да свеждаме глава.

Лудият е много важен -
туй по дрехите личи.
Вярва си, но е прокажен -
виж го колко зарази.