автор: vasildinkov

Светлината на нашето време тихо угасваше, следваше мрак ...
Мрак, мрак на забвение, нещата си идваха по местата, това не бе нашето желание, но е част от живота. Той никога не забравяше времето, то беше част от него. Последните мигове винаги са изпълнени със спомени, поне така казват хората за този момент. Така си мислеше Антон, който беше следовател в Първо РПУ в едно малко градче. Той беше видял доста неща, въпреки че работеше от няколко месеца. Вечер трудно заспиваше, затвореше ли очи, отново виждаше труповете на вече липсващи хора. Бяха му казали "не се тревожи, ще свикнеш", лесно беше да се каже, това и той сам си повтаряше. Но този период на привикване ставаше все по дълъг, поне така му се струваше. Веднъж го извикаха в малките часове, трябваше да запали служебната кола и да отиде в близко село. Казаха му има починала старица. Запали колата, изчака да загрее и тръгна бавно към селото. То беше близо, но при този сняг по пътя се караше трудно. След половин час вече беше в селото, къщата се намираше до самия път, под един стар орех. Отвори старата килната дървена портичка и се запъти към къщата. Около пътеката имаше червени дири. "Странно" - каза си той. Полицията беше пристигнала преди 15 минути. Към него се запъти един униформен и му докладва за часа на обаждането и предприетите действия. Антон влезе в къщата и видя на пода окървавения труп на възрастна жена, която имаше много прободни рани по тялото натъртвания и раздробен череп .