автор: amebcho

На спирката тази сутрин беше претъпкано. Когато Андрей видя това, той за миг въздъхна, но после продължи да си тананика една песен и се приближи. Застана отстрани на хората.
А те още спяха. И изглеждаха подобаващо мудни. Не си говореха. А ако някой кажеше нещо, той го прошепваше, да не събуди другите.
Рейсът надникна иззад ъгъла и ги погледна с едното си жълто око. Пъхтеше и тежкото му дишане отекваше по тихата сутрешна улица. След това той се престраши и подаде цялата си глава. Беше намръщил лицето си в крива, самоиронична усмивка. Умората се беше разстлала по тялото му като алкохол и го караше да се клатушка и да криволичи по шосето, както скитник лъкатуши пиян с огромна раница на гърба си в някой чужд град.
...А беше тихо...
И повечето хора още спяха на спирката като отваряха от време на време очите си за да потърсят автобуса с поглед. Други хора спяха в колите си докато отиваха на работа. Някои щастливци спяха в леглата си, където бродеха в подсъзнанието си и скоро щяха да се върнат. Тогава всички хора щяха да проспят целия си ден в очакване на следващата нощ. Едни от малкото будни хора тази сутрин бяха котките, които денонощно ровеха в кофите за боклук, кучетата изгубени по улиците на града и няколко птички, които грижливо записваха саундрака на пролетта.
Будни бяха още Андрей и рейсът. Андрей – стоящ на спирката, потънал в усмивките си и рейсът – претоварен, тежък, задъхан, ходещ едва-едва, като с патерици. Той носеше в себе си своя кръст от хора, който все едно беше нажежен до червено и изгаряше плътта му отвътре.
По принцип автобусът изглеждаше по-представително, а не толкова окаян като сега. Облечен в дреха от оранжева боя, с мустаци от черен метал, със зелени вежди, засукани в две различни крайни спирки, с кристално ясно чело, през което се виждаше шофьорът, който го яздеше като опитен ездач, хванал кръглата му юзда и забиващ педалите-шпори в хълбоците му, местещ лоста за скоростите като камшик във възможните позиции. И походката му беше твърда – ходеше с изправен гръб и галопираше бързо по хиподрума на градските улици. Той с нищо не беше виновен за сегашното си положение – просто липсата на работен късмет го караше да стига до това положение почти всяка сутрин. Успокоението му беше, че в гаража беше слушал подобни разкази и за дяволските вечери, но до сега никога не беше имал възможност да провери дали те са истина или не.
Рейсът мисли дълго и тежко. В такива екстремни и необикновени ситуации се проявяваше истинската му воля и вътрешна сила. И тази воля и сила му заповядаха недвусмислено да продължи напред, да не се дава, да преглътне тежестта на своя дял от човечеството и да продължи с разносната си дейност. Няма начин. Всеки носи сам своя кръст по пътя наречен живот, а при него по шосето и по малките улички, откъдето минаваше маршрутът му. И той събра остатъка от свойте сили, изпръхтя и подаде цялото си тяло иззад ъгъла.
Вече се приближаваше бавно, но сигурно към спирката.
А там настъпи оживление. Хората размърдаха сънените си тела и отвориха заспалите си усти:
- Ето го! Идва.
- Но моля ви се! Това на нищо не прилича. От петнайсет минути го чакам.
- А сутрин би трябвало да са редовни.
- Преди малко в другата посока минаха два.
- Шофьорите са виновни.
- Не шефовете им са виновни.
- Винаги става така. Всеки божи ден.
Гласовете се съюзиха в една обща и нервна нота, която увеличаваше силата си с всяка секунда, с която рейсът пристъпваше към тях със ситните си крачки. Настана всеобщо възмущение, в което се увлякоха всички фигури на спирката.
Андрей още стоеше настрана от тълпата и невъзмутимо се усмихваше.
Въпреки, че блаженната сутрешна тишина, която той обожаваше беше безмилостно нарушена от всеобщото негодувание на Чакащите. Но на него не му дремеше. Той беше от партията на Стигащите. Нали я знаете? И това пречеше на проникването на гневни нотки вътре в него. А той употребяваше нотната тетрадка на душата си само за да я изписва с красиви ноти. Не разваляше музиката си поради субективни причини като закъснението и чакането, защото пак щеше да стигне до там. Нали? Казваха, че в чужбина не било така ( хорът на спирката ). И какво от това? И там все има нещо, на което не трябва да се връзваш. Което не трябва да допуснеш да се превърне в главна нота и да развали мелодията на душата ти.
Затова именно Андрей стоеше отстрани на фигурите, гледаше ги с недоумение и съжаляваше за тях. Съжаляваше за това, че похабяваха мелодиите си с гнева на нетърпението, което го гледаше от техните очи и летеше ( Андрей ) на място.
А рейсът левитирайки на колелата си беше вече само на десетина метра от почивката си. И той не спираше да си нарежда и да се увещава със своят себевластен глас: “ Остава още малко. Виж.” говореше тихо на себе си: “ Ей сега ще стигнеш и ще отдъхнеш за момент. А след това те очаква само последният баир и след това – спускане надолу. И тогава ще започнеш да олекваш. Като всеки ден. Знам, че този път е малко по-тежичко, но какво да се прави? Няма избор. Няма шанс. Няма милост за теб. Едничкото, което можеш да направиш е да ги закараш, да се движиш, за да олекне тялото ти. Тогава ще започнеш да играеш своята игра с асфалта, със светофарите, с тротоарите. А слънцето ще ти се усмихва отгоре и ще се гоните с него по улиците на града. И всичко ще е хубаво отново до следващата сутрин, когато пак ще трябва да поработиш по-усилено...”;
Така си говореше рейсът. И чудо. Когато той се огледа отново, той беше вече на спирката. А слънцето изгряваше над един кафяв блок. Тогава той си каза:
- Хайде сега СТОП. Леко да не загубиш ритъма си.
Пу-у-у-у-у-у-у-уф.
Рейсът спря на спирката. И отдъхна тежко и дълбоко. А през това време тълпата до него вдигна още по-голяма врява:
-Този шофьор на луди ли ни прави?!
- Отвори вратите, де!
-Хайде! Трябва да се качвам!
-Закъснявам. Закъснява-а-ам!
-Дали няма да тръгне без да отвори вратите?
А отвътре започнаха да тропат по стъклата на прозорците и на вратите.
...Рейсът издаде този път един по-съскащ звук, който все едно идваше по-отвътре. И вратите се отвориха.
Тук трябва да добавим, че по време на спирането на рейса, до момента, в който най-сетне вратите се отвориха, тълпата се беше прередила около трите врати на рейса. От двете страни на всяка врата, пък и във всеки тези две групички помежду си, фигурите започнаха да се блъскат с ожесточение. И да видеха това меле някои хора с по-специфични музикални предпочитания, те биха се възхитили от този танц, от това бясно пого, което хората изпълняваха спонтанно, без и да са чували за този вид танц. Те забиваха телата си едно в друго в хаотичния ритъм на безсмислените си движения. Но нямаше музика. Затова и гледката беше изключително странна и страшна – хаос, хаос, хаос, хаос...
Въпреки, че нямаше музика във никакъв случай не можем да кажем, че беше тихо. Защото шумът, избликващ като буйна река от устите на хората беше впечатляващ, поразителен и оглушаващ.
Една магазинерка излезе за малко от магазина си, който се намираше на спирката, за да види каква е причината за тази какафония. Гладката, на която попадна не отговаряше с нищо на нейните очаквания. А какви бяха тези очаквания? От време на време подобни ситуации възникваха по опашките от купувачи в магазините, пред фурните, които заливаха подобни стълпотворения с топъл хляб. Беше виждала няколко пъти подобни апокалиптични платна да се разгръщат докато чакаше да плати сметките си на определените за тази цел места – ток, вода, парно, телефон...
Но дори видяното там по никакъв начин не можеше да я подготви за настоящата гледка. Хаотичната, изпълнена с тъпа агресия картина я потресе. И тя се разплака и изтича в магазина си. Там се сви зад касата си в очакване на отпътуването на този рейс и тази отвратителна тълпа. А по-късно през деня затвори магазина и тичешком се прибра в дома си, където легна, сви се и затрепера. Горката жена изпадна незабавно в нервна криза, от която успя да излезе след две седмици, стотици цигари и несметни количества валериан, който привлече почти всички квартални котки в апартамента й.
А под какъв наслов се разрази битката пред рейса? Този път думите бяха по-различни. Сега хората за момент изгубиха общите си врагове – шофьора, рейса, градския транспорт – и започнаха да се гълчат, обиждат, ритат и псуват помежду си. Междувременно с това въздухът се огласяше и от охканията и пъшканията, предизвикани от поетите удари и от виковете, пълни с озлобление, които те надаваха, когато на свой ред нанасяха ответния удар. Те се удряха с лакти, настъпваха се, блъскаха се с рамена, използваха всички възможни части на тялото си за да издържат вътре в глъчката. И такова меле се беше образувало пред всяка една от трите врати на рейса.
Андрей пак стоеше отстрани и гледаше с огорчение това, което ставаше. Само се беше приближил с няколко крачки към задната врата на рейса, но се стремеше да пази своята внушителна дистанция от тълпата. Щеше да изчака слизащите да слязат, качващите се – да се качат и тогава щеше да направи своя опит за влизане в рейса. Не искаше да участва във всеобщата блъсканица. ;
Рейсът леко трепереше. Не беше очаквал такова посрещане. И сега го беше страх. И тракаше с предните си прозорци уплашено. Чудеше се защо хората от рейса не започват да слизат ( въпреки, че бяха изминали само няколко секунди ) и защо тези отвън вършат такива странни неща, а не се качват в него. Недоумението се разпиля по цялото му тяло като шепа пясък, хвърлена върху мраморен под.
А хората около вратите продължаваха със своите непонятни занимания в мелето. Само от време на време някой надвесваше глава през групичката за да надникне в рейса, но междувременно разбира се не забравяше основното си занимание и нанасяше лакти около себе си.
Хората в рейса, които искаха да слязат се стъписаха отначало. Затова те замръзнаха по местата си за няколко секунди. Но в главите им започнаха да се въртят преценки. Работа. Трябваше да слязат на всяка цена. Друг изход просто нямаше. Жертвата беше единствения вариант.
И запретвайки ръкави от средната врата скочи един смелчага, който умело си проправи път с юмруците си. Следващите използваха създадената пътека между биещите се, както са използвали навремето юдеите прохода през Червено море, който с помощта на Бог Моисей им е проправил, докато бягали от египтяните. Само дето тук нямаше бог – както видяхме този човек си помогна с юмруците си , или те му помогнаха? А египетската тълпа се саморазправяше. И проходът се затвори след като и последния човек мина през него. Пострадали нямаше. Само един – двама човека получиха охлузвания и одрасквания. Друг човек получи един в носа, като последният ( не кой да е, а многоуважаемият му нос, разбира се ) беше окървавен и когато след няколко минути този човек си позволи в този си вид – с нос, от който течеше кръв и леко разкъсани риза и панталони – да отиде на работа, беше уволнен за неприличен външен вид и за неподобаващо поведение ( Да! Той се опита да обясни на шефа си на какво беше попаднал като нервите му бяха толкова разстроени, че си позволи да повдигне тон при една негова забележка ). Но това бяха всички жертви, дадени от слизащите.
Щом те успяха да се измъкнат, като по някакъв сигнал хората започнаха вкупом да влизат. Доста трудно начинание когато няма никакъв ред, а единствената цел е да изпревариш другите. Затова и отне още известно време докато фигурите се натъпкаха в автобуса.
Рейсът ги прие с облекчение – отдавна беше време да тръгва. Не че умората му беше минала, но той се движеше по разписание, което се опитваше да спазва.
Андрей се качи последен. И така избегна цялата блъсканица.
Когато тълпата влезе вътре тя се втурна да търси празни места. Имаше само едно такова. Към него се устремиха две фигури – една фигура на стара баба и една на един човек на средна възраст. Те се сблъскаха точно пред свободното място, при което бабичката неочаквано халоса човекът на средна възраст по главата с бастуна си.
При това тя не пропусна да отбележи колко невъзпитани са младите хора и как навремето винаги са освобождавали място на старите хора в градския транспорт.
А човекът лежеше в безсъзнание на земята. Една жена го съжали и с помощта на седящия до нея мъж, тя хвана човека и го положи на мястото си под укорителния поглед на бабата. Последната посочи с ръка един друг стар човек, който се клетеше заедно с тълпата и каза, че на него трябвало да отстъпи своето място, а не на този непрокопсаник, на който тя дори помага.
Този непрокопсаник продължи все така да е извън съзнателното си състояние по време на целия останал път. Накрая го щяха да го извадят от рейса и да извикат линейка. В болницата лекарите щяха да констатират, че човекът е изпаднал в кома от необикновено силен удар с тежък предмет по главата. Съпругата му щеше да се появи около час след диагнозата, след което да започне да плаче. Тя щеше да спре да плаче след два дни, когато ранения щеше да излезе от комата си и да попита какво му се е случило. Тук бе изиграло своята роля подсъзнанието му, което бе изличило тези най-травмиращи петнайсет минути в живота му.
Рейсът най-накрая можеше да тръгва. Той затвори вратите си със същия съскащ звук, с който ги беше отворил и бавно потегли.
Андрей стоеше прав на задния прозорец на рейса и гледаше нанякъде.
Слънцето вече се беше показало цялото и грееше всичко живо с лъчите си.
Дори хората се бяха поуспокоили малко и сега мърмореха и само от време на време си удряха по някой шамар, но без никаква зла умисъл – просто така: от остатъчното движение, от инерцията.
Бабичката седеше и се усмихваше, радвайки се на седенето си.
Тя стискаше в ръката си торбата, с която беше тръгнала за сирене от два и петдесет до Х пазар.
Рейсът се успокои само за момент. Защото знаеше, че идва най-тежката работа. Това беше наклонът – може би около стотина метра дълъг – който той трябваше да изкачи. А беше натежал много. Защото тази спирка винаги бе най-пълната и най-много хора се качваха на нея.
Той отново започна да си говори сам. Говореше си за изпитанията, които някой поставя по житейските ни пътища, за силите, които трябва да хвърлим за да минем през тези изпитания и за своите възможности. За предстоящите и блаженни мигове от неговия живот.
Тези мисли го успокоиха за малко...
...защото баирът вече се виждаше.
Андрей още се усмихваше.
Рейсът започна трудното си изкачване и пак започна да лази едва – едва приведен под огромния си товар. Ситните стъпки на рейса ставаха все по-бавни и по-бавни, докато той вървеше към върха си. И звуците му станаха по-тежки, усещаше се нечовешкото му усилие и изнемогването му.
В очите на хората също се четеше ужас. Те вече се чудеха какво става.
В този момент рейсът поддаде, не успя с изкачването и капитулира пред товара си. Той работи няколко секунди на място и след това съвсем грохна и изключи мотора си – своето сърце.
Мислите му го напуснаха, защото рейсовете живеят само докато моторите им работят. И духът му се стаи в акумулатора, очакващ с нетърпение кога ще го пуснат да изпълни цялото тяло на рейса.
Шофьорът се опита да му помогне. Но тялото му беше изнемогнало до краен предел и искрицата на живота му – в свещите и запалителната система, отказваше да проработи.
Андрей все едно почувства нещо и въздъхна. И рейсът за малко успя да влезе чрез неговия дъх в тялото си и избръмча за последен път като се сбогува с пътниците си.
Пътниците на свой ред отново излязоха от контрол. И пак побесняха. Не можеха да проумеят какво се беше случило и след целите предни събития обърнаха злобата си към рейса.
Първо някой изтръгна един перфоратор и го тресна о пода като каза, че не си струвало да си дупчи билет за това жалко пътуване, заради което ще закъснее ( той разбира се изобщо не си бе продупчил билет, а и даже не си и бе помислял, че може да направи такова нещо ). След това някой започна яростно да скача на място, удряйки с все сила пода. И мнозина го последваха и започнаха да скачат по местата си в такт. И създадоха един маршов и отвратителен ритъм, с който бяха изпотрошени всички прозорци на рейса. Шофьорът беше хванат и докато се извикваха различни предложения по какъв начин да бъде наказан, той съвсем неочаквано, по някаква щастлива случайност, успя да избяга.
А от това хората още повече се разяриха и скоро рейсът остана и без седалки и цялата му вътрешност зейна празна.
Андрей беше слязъл ( шофьорът беше отворил една врата за да избяга ). И гледаше какво се случва. Не можеше да повярва на очите си. Какви бяха тези хора? И това изобщо хора ли бяха?
Той извика без да иска с пълен глас:
- -Вие сте луди-и-и-и-и. Ненормалнци такива!!!
А те изскочиха от рейса и го пребиха. За целта използваха дръжките за ръце, които бяха отчупили от тялото на автобуса.
А последния не можеше да помръдне вече, дори и да запали двигателя си.
И дълги дни траеше ремонтът му след тази случка. След което беше награден с орден за храброст и получи нова длъжност като училищен автобус. Той сега усмихнат вози дечицата по градските улици, слуша ги как седят и си говорят в него и се радва.
Раните на Андрей също заздравяха. На него пък бяха отпуснали солидна парична премия от Градски транспорт и от Градската управа. Там някой се страхуваше, че той може да ги съди и да им вземе повече.
А фигурите? Те отново се разхождат някъде по улиците или чакат по спирките някой друг рейс. И само чакат отново такава ситуация за да изразходват енергията си по гореописания описания деструктивен начин. И дано не им се удаде отново такава възможност, защото кой знае какво може да стане следващия път?