автор: diter

Той може да се сепне през нощта
от грохот на прашинка. Неуместно
да тръгне в есента незащитен
под обстрела на дивите кестени.
Да пусне в чая резенче луна,
да бели лук докато плаче.
Така уютно настанен
в инвалидния стол на душата си.
Дали напук на спрелите часовници,
в обезлюденото си Аз потулен,
понечил е да скочи от балкона
на своята въздушна кула.
Но някой ден ще стъпи на крака
и примката си хоризонтът
привечер ще стяга.
Когато види как смъртта
часовника по неговата сянка
си сверява.