автор: Tiranozavar

Аз съм тъмен. Кожата ми е мургава. Имам сенки под очите и широко лице. Първото, което хората забелязват у мен са големите ми ноздри. Въпреки че носът ми е остър и малко гърбав. Имам пъстри очи.
Ако бях момиче сигурно биха казали за мен, че погледът ми е кравешки. Когато гледам някого, зениците ми застиват спокойно върху него. Не съм много висок, но имам дълги и слаби крака. Раменете ми не са нито широки, нито тесни. Устните ми са плътни. Мислех да си закача обеца под долната устна. После се отказах. Стъпалата ми са тесни и мога спокойно да нося остри обувки. Ходя бавно. Забелязал съм, че когато бързам, дрехите ми се цапат повече. Скоро се изрусих. Не усетих да ме щипе. Не очаквах да има такъв контраст между цвета на кожата ми и този на косата. Сега обаче ме заглеждат повече от преди. Косата ми е малко остра, туширам ефекта с гел. След промяната жените ме гледат малко по-различно. Продължително. Има такива, които остават нарочно по-дълго, за да наблюдават движенията ми. Не харесвам тези погледи. Винаги, дори и с гръб, мога да различа очите на жена от тези на мъж. Погледите на мъжете се забиват в гърба ми и отскачат рязко от него. Жените ме наблюдават втренчено. Каквото и движение да направя, те няма да трепнат. Не се чувствам различен. Понякога ми харесва да разливам тестото. Когато опра лъжицата в нагорещения кръгъл котлон и наблюдавам как то бавно и мазно се стича докато опише съвършен кръг. После крайщата му се разрошват, пожълтяват и тестото леко започва да пука. Аз гледам отгоре мехурите и обичам да ги тупвам леко с лъжицата. В началото сънувах, че всички катми се късат под ръцете ми, а аз отчаяно броя ударите на лъжицата върху тестото. Оттогава си обещах никога да не броя ударите. Сръчен съм. Цветът на тестото е същото като този на кожата под ноктите ми. Блед. Това е най-светлото място от тялото ми. Изрязвам винаги старателно ноктите си. Те не бива да са овални. Предпочитам правоъгълника. Така е по-красиво и ръката ми изглежда нежна. Нося сребро. Имам кован пръстен на кутрето.

Днес съм с оранжав панталон. Кариран. С малки бели квадрати по него. Блузата ми е бяла и леко развлечена. Искам да се вижда, че на врата си нося саламандър. Твърдят, че предпазва от злото. Не съм сигурен дали е вярно.

Аз правя по сто катми на ден. Върху седем котлона. Вечер, когато си тръгвам, имам чувството, че излизам от Ада. Тежат ми всички погледи, взрени във възела на престилката ми, в зелените ми обувки без пръсти, в палеца на крака ми, в гривната на глезена със синьото манисто.

Пред мен има една опушена стена. С която си говоря по цял ден.
Когато съм изморен. Питам я:

- Да намажа ли с масло тази катма?

И после й показвам как това бавно става с четката, докато маслото се топи и попива в кратерите на палачинката. Внимателно я навивам.

- Искаш ли да видиш как се слага шоколад?

Вадя кутията от хладилника, поставям я до поредната катма, отвивам бавно капака, взимам с показалец малко и си мажа устните.

- Харесваш ли ме с устни на негър?

После с лъжицата и малко усилие загребвам от кафявата сладост и мажа. Първо описвам кръст, после съединявам края на линиите, за да се получи ромб, след това с малки капки поставям по една точка в средата на триъгълниците. Завивам катмата първо на две, после още веднъж.

- Не пропускай да сложиш масло.

И повтарям движението с четката, но с повече вдъхновение. Сякаш правя заклинание.

Един разговор на ден е напълно достатъчен. Не мисля, че съм луд. Когато застана над котлоните, имам нужда от това. На обед под огромния стъклен похлупак има 30 палачинки. Някои от тях мразя, защото са изпечени неравномерно. Приличат ми на Луни, когато ги наблюдавам съсредоточено. С една бяложълта страна и другата - тъмна и непозната. Намазана със сладко, което остава от вътрешната страна. Аз съм Богът сред планетите котлони и спътниците катми. Мога да сменям температурата в моята вселена, да разливам течна енергия или да замразя всичко за един дълъг, неопределен ледников период. Нощем, когато си тръгвам, оставям моята вселена в покой.

Нощем гърбът ми е друг. На тъмно оранжевият панталон привлича погледи. Нежните мъже го наблюдават по-дълго. Джобовете са с формата на триъгълници. Поставих ги сам. Шия на машина от малък. Имам безпогрешен поглед за линиите на иглата. Тракането й ме докарва до транс.

Техниката ме привлича. Не мога да си представя тези улици без невидимото метро под тях, нито нощта без неоновите жълти и прегърбени лампи. Радвам се на клаксоните на колите. Днес ходя бавно, защото улицата е прашна. Не обичам вечер пръстите на краката ми да посивяват. Панталонът е широк и усещам едва-едва да повява горещ вятър. Имам чувството, че светлините от колите го впиват в мен. Чувствам се единствен.

Рядко се виждам с хора. Понякога сядам на ъгъла в дългото кафене. То е като тунел. Има по една маса в ляво, цяла редица, подредени 12 маси. Като войници - остри ръбове, с по два стола. И една жена, която минава небрежно край тях. Тя носи моя малък джин. Ходя там само когато и тя е там. Защото ме оглежда с омраза. Днес си сложих обеца на ухото и искам да видя реакцията й. Говоря й на ум.

- Сложих я, за да те дразня. Хубав съм, нали?!

Тя също ми отвръща така:

- Този превръща нощта ми в ад.

Поръчвам й. Пуша ретро цигари. Харесвам кутията. И името - НВ. Чудя се инициал ли е това? Може би нейният? Казва се Вероника. Аз съм Н. Запалката ми също е стара. Всяка седмица я пълня с бензин. Харесва ми. Струва ми се проява на уважение - бензин вместо газ. Единият се измерва в барели, а другият в кубици. Това е хубаво. Моята запалка е матирана. Поставям я бавно на стъклото. Ако я изпусна, ще направи малка нащърбена дупка. Чакам моя малък джин. Виждам жената да налива рязко, без да бърза. На мен няма да донесе салфетка. Няма да ми предложи тоник или минерална вода. Няма да очаква бакшиш. Нито веднъж няма да ме погледне в очите. Даже й казвам на ум:

- Не си влачи краката.

Тя обаче не ме чува. Прави го нарочно. Мисли си, че е обречена. Понякога в тъмното ми се струва, че склерите на очите й посивяват. А кафявият кръг в цепките, през които вижда, се разширява, леко изсветлява до зелено и отново се свива. Тя има тънки устни и прави тесни стъпки. Мисля си, че трябва да живее в Япония или Китай. А аз от небето да забивам бавно в главата й клечките за кок. Черепът й е като засъхнала прясна кал. Пробождам твърдата коричка и клечката потъва като в гръб на жаба. Като малък разпънах една. От тялото й потекоха вътрешности. Това е единствената жестокост в живота ми.

Тя се приближава. Ходи бавно, първо покрай маса номер едно, после забавя покрай маса номер три, стига до мен и слага чашата точно до запалката. Прозрачното стъкло пълно с прозрачния джин с едно кубче лед нарушава хармонията в моите вселени от огромни планети тесто. Джинът е кометата с огнена опашка. Жената ми обръща гръб, не виждам как преминава покрай масите обратно.

Днес в десния си джоб нося ножчета "Жилет". Протягам ръка към тях. С показалец и палец отлепвам кутийката. Тя е мека и леко хлъзгава. Топло е и пръстите ми са изпотени. Металът ме успокоява. Студен, нежен, изящен. Изправям се, докато накланям кутията към обувките. Жената ме поглежда косо. Изричам безмълвно:

- Не се плаши. Просто искам да видиш оранжевия панталон.

Тя извръща поглед. Леко накланям кутията и усещам тежестта на ножчетата. Палецът ми отлепя крайщата й по дължина. Страх ме е да не се порежа. Раните болят, когато бъдат поставени на топло. Първото ножче е в ръката ми и нежно го изтеглям навън. Поставям го пред чашата. Ще я изчакам да дойде. Никога не съм оставал повече от час. Понякога се заслушвам в разговорите на съседните маси. Но се научих да се абстрахирам. Веднъж до мен седнаха мъж и жена и мълчаха. В мислите си им прошепнах, че съм благодарен. Те ми отвърнаха с обич. Усетих, че и двамата ме харесват. Мълчаха заедно с моя малък джин.

Не обичам много джин, но отвращението, с което ме пари ме поглъща. Всяка глътка е стъпка в огъня. Тези усещания са като нагорещен катран. Без въглени. Без хлад. Изгореното ми гърло има нужда от повече въздух. Отварям леко уста, правя се, че казвам нещо. Моят парфюм има същия вкус. Пари ми, попива. Искам да кажа на глас:

- Още веднъж.

Усетих, че ме е чула. Погледна ме. Чашата ми е празна. Върху стъклото виждам отпечатъците от пръстите си. Ножчето "Жилет" е спокойно, охладняло, наточено, готово. Повдигам ръка.

- Джин ли - ме пита.

Кимвам. Обръща се към бутилките. Гърбът й е гладък. Презрамките на роклята й ми се привиждат като примки. Гърдите й са като лисичи муцуни - остри, леко тежки, малко объркани. Чашата е в ръката й. Сила, напън, джинът струи като дъжд, вътрешната част на стъклото е влажна. Този път взе поставка за чаша. Поглеждам ножчето. Тя идва. Аз съм съвсем близо до нея. Поставя чашата. Поглежда ме за миг. Ножчето пари студено върху палеца ми, ръката ми се стяга. Зная, че нямам нужда от сила. Замахвам. "Жилет" премина като падаща звезда в пространството. Погледът й се заби остро в очите ми. Нямаше време да види полета. Усетих, че гърбът ми настръхва. Тя е малка жена от Китай или Япония. Острието, първо сребърно, след това алено, се заби нежно в шията й. Тя приклекна. Аз също, за да мога да завърша полета - като дъга. Зелените й очи се впиват в стената. Тя вижда отражението си на изплашена лисица. Нещо дълбоко в нея се размести. Ухото пребледня. Видях кръвта на талази да залива презрамките и бялата й леко настръхнала кожа. Трябваше да се подпиша. Завъртях "Жилет" наляво, а след това надясно... После отново наляво. Свлича се и ме хваща за розовия панталон. Леко изтеглям крак и тя пада бавно. Пита ме на ум нещо. Ръката ми е потънала до китката в гърлото й и не я чувам. Усещам, че се усмихвам. Леко се изтеглям, за да й направя място. Тя ляга в краката ми и ножчето увисва между нас.

- Джинът е хубав - изричам й на ум.