автор: miglena

Сатенени ресници разперва Ноктис
над пурпурните ириси на тишината -
плачеща в скута на джудже кошута.

В кичури от абаносовочерна дантела
заплита за чар изумрудени мъниста и
седеф - потомък на венерината раковина.

Късно е да умира, рано е да се ражда.
Звездоброецът е ослепял от орисията й -
лабиринт от неизписани, неведоми лъчи.

От морска пяна си извайва есенно сърце и
ще приседне на брега в очакване на бриз,
или зефир, или северняк, или дори ураган ...

... заради който да си заслужава нейният пулс
отново да съгражда и руши кули и стени, докато
Хелиос й дарява по сапфир на ден от плаща си.

А когато короната й натежи от слънчевост,
кошутата ще проговори с кристален елфски глас
и ще разказва как Ноктис си избра любимия вятър ...