автор: samodiva_yana

Има моменти, в които размислите ми за живота наистина се превръщат в бреме, натежават дотолкова, че започвам де не мога да спя добре и да смятам, че е възможно най-правилното решение да се окаже изобщо да не мисля. Да се събуждам сутрин, да се храня, да уча и да се влюбвам без да разсъждавам защо, откъде, закъде и колко.
Блазе на незнаещите - пръскат ли, пръскат шепите с думи, без да ги мерят с лъжичка.
Обичам да ме е грижа, да любопитствам и да задавам въпроси, но мразя когато остана твърде дълго сред тях. Започвам често да пропускам важни неща от света навън и когато все пак изляза ми се струва, че съм проспала половината си живот в търсене на отговори, когато съм можела да си живея сред поляните на безметежното щастие и да ги оставям да преминават над главата ми. Тогава обаче вероятно ще се наложи да се простя с писането - то е верен спътник само на изтерзаните и вечно питащи души, които някак си все не успяват да спят нощем, както правят всички порядъчни хора, а се мятат в леглото, измъчвани от две думи на кръст и в рима. И в крайна сметка, на сутринта истината е друга - отразена в очите на дедето, което държи чашката с мляко и с двете ръчички и с нетърпение чака мама да изпържи още една палачинка.
Понякога светът е хубаво място, нали?