толкова много самота има във думите ни
във болезнените ни докосвания, с които ги закачаме една за друга и си ги
подхвърляме
и всеки е прав
а аз съм грешна
аз съм ненавиждана от майка си
смачкана съм приравнена със земята
отгоре със всичките си книги със всичките си дневни дози мисли и решения
сякаш преваляла вече
как да накараш някой да те утеши?
хайде викни още един път притисни я в ъгъла и я принуди
унищоваш човешката ласка ако тя изобщо съществува
и това не те е интересувало никога
сякаш си по-горе от всичко това
камък положен на хълма ,на който са длъжни да се кланят
но богът който си ТИ остава незачитан
и така ще бъде
прекалено неразтворен е той при всичките си думи
прекалено надълбоко в утробата му лежи властта и любовта и страданието
с което трябва да разбереш другите и да ги обгърнеш
сега те ти остават чужди
и това ти е най-голямата тъга
грешиш спрямо близостта
бъркаш изреченията
и е време да останеш зазидана в платното на подсъдимите
защото Процесът е за тебе
крайно ненужен потоп от хора
които ще те сочат с пръст
няма как да обясниш
време е да чакаш и да търпиш
самотата е пълната ти чаша към която те е тласкал всеки вятър
седнала в съседната стая на човешкото присъствие