автор: jonkata

Трябваше,
не исках да си тръгна!
Светът ти
плачеше за късче синева…
Дори когато в стихове те любех,
и истината,
моливът и листът
бяха мои,
крилата ми посърваха,
погледът ти помътня
по избор - невъзможна
до болка пареше любов,
а знам :
"По мярка обич няма"
но тук са кал познатите неща,
а във калта е мъртва всяка суета…
Дойдох
и те откраднах от съня
сега и двама сме
на ничия земя,
да досънуваме мечтите си
без страх,
че закъсняваме
за оцеляване,
защото няма граници
светът искри във шепите ни
не стигат пръсти
да доушият тази синева…
Не се събуждай…
Пътуваме към ничия земя…