автор: Riven

В светлината на деня те търся,
издигам се над облаците и над майката земя,
възседнал облак като кръстоносец,
прелитам над огромни планини,
минавам покрай заснежени върхове,
но спирам се за малко сред китните поля,
обагрили земята наша.
Замислям се за миг, поемам въздух и отправям се напред,
достигам до чисто като детско личице поточе,
и вглеждам се в него,
но образът ми е само сянка и такъв ще си остане,
докато не стигна аз до теб.
Загребвам с шепи от хладката вода,
измивам си очите насълзени,
и поемам пътя си отново.
Провиквам се високо,
и падам безпомощно, обезверено,
заривам пръсти в твърдата земя,
а тялото ми капнало се свлича.
Сърцето ми е празно и все по - празно става,
и с ритъм по - забавен започва то да бие,
но вече късно е и времето ми свършва,
и ето, че е време за промяна.
Светлината трябва да си ходи,
но аз търсенето си ще продължа,
сред мрака, сред бурите и сред дъжда,
ще продължавам,
ще лазя, ако трябва,
по корем, по гръб, на два или на четири крака,
ще търся и ще се оглеждам,
ще бързам, ако се налага,
защото имам нужда аз от теб.
Не мога без твоето лице, притиснало се в моите гърди,
не мога и без твойте устни,
и без хубавите ти очи, от които не мога да откъсна поглед.
Макар нощта да бъде непрегледна,
не ще се аз откажа,
и спъвайки се пак ще ставам,
с ръце, със зъби и с каквото друго трябва,
ще си проправям път,
докато не се окажеш в моите прегръдки...