Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: BBB
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13929

Онлайн са:
Анонимни: 420
ХуЛитери: 1
Всичко: 421

Онлайн сега:
:: liulina

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Април 2021 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЛюбов - Част 4
раздел: Разкази
автор: Riven

Краят на един живот, или просто лошо стечение на обстоятелствата? Може би лош късмет???

Веднага щом излезе от къщата й, той се затича към близката гора. Не искаше да се връща вкъщи. Не му се говореше с никой. Не искаше да вижда никой. Искаше да бъде сам... Мислеше само и единствено за всички несбъднати радости.
Мислеше само за нея! Даже в бяга си не забеляза бурята, която се беше разразила навън. Не забеляза също и поройния дъжд, който се изливаше върху него. Не забелязваше и стичащите се по лицето му капки. Сякаш и природата беше против него самия. Дъждът му помагаше да не чувства сълзите си. Помагаше му да не почувства соления им вкус в пресъхналото му гърло... Силен гърмеж "разтърси въздуха". Красива светкавица обагри в изумителни цветове мрачното почерняло небе. Той продължаваше да тича все по-навътре и по-навътре в тъмните дебри на гората като не се интересуваше нито от силния дъжд, нито от обгръщащите го светкавици...
След време той спря бесния си бяг и се свлече на колене в калта. Беше капнал от умора, беше премръзнал, беше зле... Погледна небето и извика през сълзи, използвайки последните си останали капчици сила:
- БОЖЕ...!!! ЗАЩО ТРЯБВА ДА СЪМ САМ??? ЗАЩО!?!
Точно в този момент поредната светкавица проблесна и озари небето. Миг след това малка част от небето се проясни и...

По същото това време тя си мислеше за него и наблюдаваше небето:
- Дали не сбърках с него? Много ли го нараних? Надявам се че не, защото го харесвах. Не го обичах, но го харесвах... Дали все пак не сбърках в избора си?
Малко по-късно, точно когато се канеше да се отдръпне от прозореца, небето се проясни напук на бушуващата навън буря. Тя се загледа в красивите звезди. Сякаш в тях имаше нещо мистично, дори магическо. Той също имаше нещо тайнствено, дори магическо в характера си... Изведнъж на небето се появи падаща звезда, която я накара да се замисли. Беше чувала, че трябва да си пожелае нещо, затова побърза да го направи. Пожела си... всъщност пожеланието не беше за нея. То беше свързано с него. Искаше й се той да се оправи, да си намери някоя, която щеше да го обича както тя не беше могла. Искаше й се тази жена да го оцени по достойнство, защото той го заслужаваше. Беше честен, даже понякога прекалено честен. Беше странен, но човек се чувстваше добре в негово присъствие. Винаги гледаше положителната страна на нещата, освен когато не се отнасяше до него самия. Всичко свърши в тази нощ. За първи път тя го видя наистина покрусен, сякаш беше свършил животът му.

На другия ден, още рано сутринта, на вратата на къщата й се почука. Тя бързо стана от леглото и още сънена си сложи наблизо захвърления халат и се запъти към вратата...
- Полиция! Отворете, моля!!!
- Идвам! Момент!!! - извика им от вътре тя.
Веднага, щом отвори вратата, пред нея се изправиха двама "любезни" полицаи.
- Госпожице, познавате ли това момче? - казаха и те, като й показаха някаква снимка.
-Да, разбира се. Но какво е станало с него?
- Момчето е изчезнало, госпожице. Кога сте го видели за последен път?
- Вчера вечерта беше у нас... Но...
- Но какво???
- Амииии... Направи ми едно излияние, но аз не му отговорих по начина, по който се надяваше той. Излезе от нас много разстроен.
- А знаете ли къде е отишъл?
- Не знам, но ако го познавам до някаква степен, би трябвало да е отишъл да се усамоти някъде. Може би в гората.
- Благодаря ви, госпожице. Не напускайте града, за да можем при нужда отново да се свържем с вас.
- Къде по дяволите си отишъл? - каза си тя, докато гледаше отдалечаващата се в посока на гората патрулка.

Внезапният звън на телефона я стресна. Беше задрямала на канапето... Бързо стана и дотича до телефона. След поредния "истеричен" звън тя най-накрая го вдигна...
... Телефонната слушалка падна от ръката й. Секунда след това тя се строполи на пода и припадна...
- Госпожице! Госпожице!!!... - чуваше се от слушалката...
...........................................................................................................................
- Неееееееее... - събуди се с вик тя, а очите и се изпълниха със сълзи. Още не можеше да проумее последните думи на полицая, който й се беше обадил: "Съжалявам госпожице, но трябва да ви съобщя, че приятелят ви е бил ударен от гръм. Умрял е веднага, но тялото му е било изпепелено. Съжалявам много госпожице...". Мъртъв! Той не можеше да бъде мъртъв. Не му се беше извинила дори. А и имаше да му каже още толкова неща. Тя зарида, но беше започнала да осъзнава жестоката истина - че е възможно да е сгрешила за него. Може би той не беше "поредното момче", влюбено "до уши" в нея? А може би, въпреки всичко, тя го обичаше...

Няколко дни по-късно, след като беше минало погребението му, или по-точно, погребението на прахта му, на вратата й отново се почука - беше гаджето й...
- Здрасти. - каза й ухилено той. - Айде да излизаме.
- Не ми се излиза. Знаеш защо.
- Оооо... Да не мислиш още за влюбения в теб мухльо? Бил е баси и глупака. Човекът просто е нямал късмет. Той беше... как се казваше на английски....?... Looser... ГУБЕЩ! ...
- Не! Ти си глупак. - каза му ядосано тя. - Мислех си, че се обичаме, но явно това не е така! КЪ СА МЕ!!! Разбра ли? Не искам да те виждам повече. Изчезвай!!! Компренде???
- Хубаво, де! Ще си намеря друга мадама. - каза и обидено той, след което отиде до колата си и потегли с "мръсна газ". Тя хлопна вратата с всичка сила и отново взе да плаче... за него...
- Чук, чук, чук. - потропа се на входната врата.
- Махай се! - извика през сълзи тя.
- Аз съм майка му. - отговори й също толкова тъжен глас.
Тя бързо стана, избърса сълзите си и отвори вратата. Точно срещу нея стоеше майка му, видимо състарена и недоспала от преживяното. По лицето й имаше пресни следи от сълзи...
- Намерих това в нещата му. Не съм го чела, но е адресирано до теб. Мисля, че би искал да го получиш.
- Благодаря ви. Моите съболезнования за сина ви.
- Да... Синът ми е имал вкус. Хубава си... Жалко, че нещата се развиха така... Ще тръгвам!
- Съжалявам! - отговори й виновно тя. Наистина съжалявам. Довиждане.
- Довиждане. - отговори майка му, след което си тръгна.
Тя влезе в къщата, седна на канапето и отвори писмото му:

"Не знам с какви думи да започна писмото си към теб! Просто няма такива думи, с които да опиша чувствата си към теб. Обичам те и не знам дали ще мога да обичам друга. Но щом четеш това писмо, значи не си отговорила на очакванията и надеждите ми. Значи не си ми позволила да те обикна. Заминавам! Ще се преселя в друг град, защото този ще ми навява спомени, спомени за теб... Надявам се да мога да те забравя, но едва ли. Ти остави в сърцето ми една дълбока рана, една голяма празнота, която времето ще трябва да запълни. Какво казваха хората? А да... "старата любов не се забравя!" И аз няма да те забравя, моя любов, въпреки че ме нарани дълбоко. Надявам се, не, моля се да не се наложи да четеш това писмо. Но ако това е така, мога само да ти пожелая щастие и дано този, заради когото ме отхвърли, те обича поне толкова, колкото те обичам аз в този момент... Сбогом... моя любов..."

Листът с писмото падна на пода. Тя затвори влажните си от сълзи очи и зарида. Зарида искрено и дълго както никога преди това. Дългите й тъмни коси покриха очите й и се пропиха със сълзите й. Най-накрая тя разбра. Разбра, че го беше обичала. Разбра, че го беше обичала много. Разбра, че са били един за друг... Тя беше виновна за всичко. Тя го беше убила!!!


Публикувано от Angela на 19.09.2006 @ 01:16:35 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Riven

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

13.04.2021 год. / 01:45:38 часа

добави твой текст
"Любов - Част 4" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.