Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: BBB
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13929

Онлайн са:
Анонимни: 417
ХуЛитери: 0
Всичко: 417

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Април 2021 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЛюбов - Част 3
раздел: Разкази
автор: Riven

- Аз... Аз... Трябва да ти призная нещо..., з..з...защото...
- Спокойно! - каза ми тя изненадано. Изчакай няколко минути. Ще ти направя чай.
- Б..б..благ...одаря ти! - измънках й изплашено аз, докато тя се беше запътила към кухнята.
Стегни се! Стегни се!!! Не се страхувай от нея! Да не е вампир да ти изпие кръвта?
Изсмях се вътрешно на последната си мисъл. Вампири ли? Ха! Все пак сме 21 век, а не тъмните векове, където са вярвали във всякакви глупости... Сякаш ми олекна вътрешно, но това чувство продължи само докато от кухнята не чух приятния й глас:
- Как искаш чая? Със или без захар? И, ако искаш, колко лъжички?
Замислих се за момент. Исках чая си силен. Щеше да ми дойде добре.
- Да искам. Сложи три лъжички, ако обичаш.
Тишината отново ме обгърна и аз реших да разгледам стаята й, за да уплътня времето. Тя беше много добре почистена, поне на външен вид, не беше претрупана с мебели и човек можеше свободно да стигне до другите стаи, без да се спъне било в дивана или в някое канапе. Имаше и не голяма, но на пръв поглед "мощна" уредба. Точно до нея имаше огромна колекция от дискове. Това беше наистина впечатляващо, затова се надигнах от канапето и отидох бързо до тях... Гледах ги невярващо. Тя харесваше толкова много неща, а и доста от тях слушах и аз... А...
- Чаят е готов.
- Оуууу. - стреснах се аз и се обърнах към нея. Благодаря ти. Имаш изключителна колекция от дискове.
- Благодаря ти много. Много малко хора са ми го казвали.
- Няма нищо. Това си е истина. Имаш дефакто всичко. От класиците до техното и метала.
- Просто събирам от години. Но ела да си изпиеш чая! - сети се изведнъж тя. - Ще изстине.
Доближих се бавно до масата и седнах на креслото, на което стоях до преди няколко минути. Моментът наближаваше, а аз отново започнах да се изнервям... Изпих чая си бързо, на големи глътки, въпреки, че още беше доста парещ.
- Та какво искаше да ми кажеш? - попита ме тя, след като изпих чая си.
- Първо искам да те помоля да не ме прекъсваш, докато не чуеш всичко, което искам да ти кажа. Става ли?
- Да. Разбира се...
- И така... Сигурно си спомняш първия ден, когато се запознахме? Защото аз си го спомням толкова добре, сякаш беше вчера. Тогава за първи път изпитах някакво странно чувство. Нещо, което до този момент не бях изпитвал. Нещо, което промени светогледа ми и ме "разтърси" из основи. От тогава, та чак досега се опитвах да разбера какво става с мен. И мисля, че най-накрая намерих отговор на всички мои въпроси. Всички тези безсънни нощи, всички мечти, всички възможни варианти... АЗ ТЕ ОБИЧАМ!!! И го заявявам най-сериозно, независимо от отговора ти, чувствата ми остават. Не знам дори дали ме харесваш, не знам дали си нямаш някого, но знам нещо - АЗ ТЕ ОБИЧАМ! ОБИЧАМ ТЕ С ЦЯЛОТО СИ СЪРЦЕ И ДУША!!! Обичам те отдавна. Още от първия ден, в който те срещнах!
След като казах това, млъкнах в очакване на резултата. Не знаех какво да очаквам, но някакси ми олекна. Най-накрая не беше останало нищо недоизказано... Тя ме гледаше като "гръмната". Не знаех дали още беше осмислила всичко, което й бях казал преди малко. Може би не трябваше да й струпвам всичко наведнъж, но се опасявах, че ако веднъж ме прекъсне, нямаше да мога да продължа...
Той отново се сети за моментите, когато двамата стояха един срещу друг. Спомни си за тези мигове и мислено се усмихна. Спомни си как, когато тя говореше с него, сякаш краката му омекваха, сърцето му започваше да бие по-учестено, кръвта му сякаш беше "решила" да "остави" крайниците му и се беше отправила само и единствено към мозъка му като по този начин му "помагаше" да изглежда като пълен идиот пред нея. Защо винаги, когато трябваше да каже нещо умно, той или се изцепваше по някакъв начин, или просто оставаше без думи, запленен от красотата й, запленен от гласа й, запленен от цялата и особа...? И, което беше още по-странно - дори една нейна усмивка по негов адрес или просто малко внимание от нейна страна сякаш го окриляше като ангел и го изпълваше със сила и желание да върши каквото и да е било...
В този момент се сепна... Отново се беше замечтал, макар и за съвсем малко. За момент беше забравил къде и с кого беше. В този момент се усети и точно до кой момент от разговора с нея беше достигнал. Неволно или не, докато се беше размечтал, беше "забил" поглед в земята и също толкова несъзнателно беше започнал да играе с пръстена си. Спомни последните си реплики - "Обичам те! Обичам те с цялото си сърце и душа!!! Обичам те отдавна. Още от първия ден, в който те срещнах!"... Отмести погледа си, за да я погледне право в очите. Беше много смутен, беше загубил увереността си, но също така беше претръпнал в очакване на отговора и на неговото излияние...
Когато погледът му срещна нейния, той сякаш подсъзнателно разбра какво точно щеше да последва. Но нито със сърцето си, нито със сетивата си не искаше да приеме това. Не му се искаше да приеме, че тя няма да откликне на чувствата му. Докато я наблюдаваше с очакващ поглед, той сякаш не виждаше нищо друго, освен нея самата. Сякаш съществуваха само те, сякаш я нямаше нито стаята, нито предметите. Бяха само те двамата в пространството...
Мина още малко време, през което тя все още не можеше да осъзнае къде се намира. Не можеше да осъзнае това, което й бяха признали преди няколко минути.
- Страшно... съм... изненадана от твоето признание. Умът ми не може да го проумее... Просто не знам какво да ти кажа в този момент...
- Можеш да кажеш дали имаш чувства към мен или не? Дали ме обичаш или не?
- Не знам... Не съм сигурна... Просто всичко ми идва изневиделица, макар и да имах леки съмнения за тези твои чувства. Проблемът, обаче, идва от другаде...
- От къде? - попитах я въпросително, надявайки се подозренията ми да не се сбъднат. Вътрешно се молех за това...
- Проблемът е в това, че доста преди теб в мен се влюби друго момче... Знам, че той ме обича и се разстройва само при мисълта за раздяла. Просто искам да остана коректна към него...
- Разбирам. - казах видимо разстроен аз. Вътрешно обаче бях разбит от отговора й. Ревеше ми се... Сякаш светът беше свършил за мен. Съмненията ми се бяха сбъднали. Тя беше "заета"...
С огромни усилия се опитах да не заплача пред нея. Това ми беше единствената утеха, защото нямаше да се излагам допълнително. Макар че... НЕ!!! Защо да се излагам??? Даже се замислих дали да не падна на колене пред нея... Но не, нямаше смисъл. Тя каза тези омразни за мен думи толкова уверена в себе си. Или поне така изглеждаше.
- Ще тръгвам... - казах й бавно аз, без дори да я погледна в очите. След това бързо станах и отидох до вратата. Отворих я бавно и пристъпих навън...
- Все пак искам да останем приятели. - извика ми тя. Ти си много специален за мен...
Аз се спрях и се обърнах към нея. Погледите ни се срещнаха. Но в моите очи се "четеше" само тъга, даже голямо страдание. Тя "прочете" обвинението в очите ми. Да! Тя беше права. Аз я обвинявах за много неща. Но най-много я обвинявах за това, че не ми беше дала шанс. Не ми беше дала шанс да докажа обичта си към нея...
Нищо не й казах! Просто се обърнах много бавно, сякаш бях поне на сто години, след което излезнах също толкова бавно и затворих вратата зад себе си...


Публикувано от Angela на 19.09.2006 @ 01:04:04 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Riven

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

13.04.2021 год. / 01:51:29 часа

добави твой текст
"Любов - Част 3" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.