автор: Riven

Вървя бързо по прашната улица. Забързвам хода си. Не гледам хората около мен, не чувствам присъствието им, не долавям чувствата им. Продължавам напред... Стигам до близкото кръстовище и се оглеждам.
Няма никого, нито дори една кола, автобус, човек, животинка дори. Никого! Пресичам бързо, но се подхлъзвам... Ръцете ми се опитват да се докопат до твърдата земя, но не могат. Достигат я, най накрая... Срещат се с влажния и студен асфалт, а кръвта им го стопля и оцветява в алено, увековечавайки по този начин срещата между дланите ми и него - асфалта, този бездушен предмет на прогреса... Изправям се... Изтупвам дрехите си. Джинсите ми са се прокъсали на няколко места... Няма значение... Ще се оправя... Както винаги. Внезапна болка раздира гърдите ми, изпълва съзнанието ми. Погледът ми се премрежва, а аз със сетни сили се оглеждам за помощ от някого или отнякъде... Такава няма! Болката се усилва, започва да превзема тялото ми, а то, въпреки отпора си, се предава... накрая... Краката ми се подкосяват и аз падам на средата на улицата. Удрям главата си в негово величество асфалта... Това е последното нещо, което някога ще вида. След време ще ме намерят, надявам се, свит на улицата, сгърчил се от студа и с изтерзано изражение. Ще се запитат кой ли е бил този нещастник, сигурно някой пияница, а аз ще се опитам да им кажа, че съм жив, че не съм пияница, а най-обикновен човек, но те няма да ме послушат, те няма да могат да ме чуят... Кой съм аз, ли? Аз съм дух, сянка на някого, когото си мислех, че познавам цял живот, а явно не съм го познавал дори и за миг...