автор: dee_dee

Тя крачи в пепелта
и вятъра в косите си
проклина.
Той разпръсква ги
и разпилява
мислите.
Тя плаче
и крачи непрестанно,
без отдих,
без посока,
без път и без душа...
А вятърът следите й
изтрива
и попиват
сълзите
в ласката му нежна,
безбрежно непристъпна,
отстъпила...
и неотстъпно
пристъпваща,
престъпваща през прага -
отлага
не тъгата...
Тя крачи в пепелта си...
Разпада се на вятър
и гони се с липите
и си мириса
на дъх,
на чужд,
далечен
стон,
на спомен
за дъжд горчив от болка...
Но цяла,
прокълната,
изтъркана отвътре,
тя броди безпризорна,
сама, безпътна,
волна...
(или не точно)...
Започва да мечтае,
но дави се в мечтата...
Удавник
без надежда,
потънал в самотата
на своя малък свят,
изпълнен
(може би)
единствено със нищо,
с едно
голямо
нищо!
А нищото заплита
в краката й
бодлите
пустинни
и прелитат лъжливи
минутите измамни
на бягащото време.
Кървящите й длани
няма
кой да вземе...
А в огъня,
в дима,
на кладата на дните
тя крачи в пепелта.
Сама и смъртно бледа...