автор: hudojnika

Голямата дъщеря на вуйчо - Лиляна (род.1927) и сега, на тази възраст, е цветуща жена, висока, руса и все така общителна. Изключително жизнена, за нея няма униние; ако спомене нещо в този смисъл, ще е с голяма доза шега - обикновено тя ще е на прицела на шегата си.
Като девойка свиреше на акордеон модните тогава романси, навъртаха се зализани хубавци - стоката качествена, в родата все сме такива! Като бригадирка в Хаинбоаз се залюбва с един кльощав, но с голям пищов другар, който рецитирал с часове пролетарски поети. Според тях си: били най-красивата двойка в бригадирското движение. Ожениха се малко преди да "приберат" вуйчо. Съвсем по същото време и сестра`и Дора - Тодорица*, на баба ни, се ожени след много разправии и семейни скандали, почти още ученичка, за много по-стар от нея - Марко, политически офицер; след съкращенията - платен партиен секретар. Двете семейства, като боготворящи всичко идващо от СССР, си кръстиха децата със съветски имена: На Лиляна - Светлана и Олег; на Дора - Наташа и Володя; под недоумяващите погледи на родата.
Майка ми имаше слабост към Лиляниния съпруг Христо, кръсти го Ицетоналеля, че бил такъв русичък, слабичък, със златни очилца. Това име си остана за бърз опознавателен белег. Двамата работеха във фабрика "Гатю Станев", после прекръстена - "Найден Киров"; Лиляна, като по-приказлива - телефонистка, а Ицетоналеля - икономист - казваха, че бил кадърен. Обществена тайна беше, че и двамата пошавваха, та като израстнаха децата, се разведоха по европейски, без да се кепазят взаимно и си запазиха приятелството. Тяхната работа стана като по сценарий на американски филм, с хеппи енд: Лиляна се ожени за бивше гадже, също Христо, софийски ерген с апартамент и добре обезпечен; бивш офицер - май нещо специално; чрез него всички взеха софийско жителство, тогава не беше лесно; и я глези като принцеса. Ицетоналеля се ожени за съученичката на дъщеря си(!), музикален редактор в телевизията, с разработена денонощна тайфа, където му дадоха партизанското име - Ричи. Светлана получи як финансов гръб от двама бащи; Олег - протекции за офицерството си - първо като политофицер, после като деполит. Е, имаше и негативи: преди Ицетоналеля пушеше като кумин; в новата тайфа - като два кумина; отрязаха му единия бял дроб, пришиха му едно бащинство; и си отиде кротко, като остави апартамент - повод за няколко съдебни дела. Светлана по едно време, за баланс в рода си, скачаше в сини митинги, май се поумори. Гледам - споделят си с дъщеря ми житейски опити. Искат да наваксват.
Дорини са ми по-встрани. Марко почина поради възраст, остави достойна партийна смяна - Володя, чието име се спряга с ритуали по Бузлуджа и прочие красоти в частния (партиен) бизнес. За Наташа не зная подробности, но зная двете`и красиви щерки.
Общо взето, двете ми братовчедки, с добро чувство за хумор се самобудалкат, че са две червени бабички, загрижени за пенсионерското си оцеляване.
Иска ми се да вмъкна няколко реда, за още един техен, а покрай тях - и уж мой вуйчо, брат на майка им - Тодор Диолев и жена му - вуйна Мая, австрийка. Тошката, както го наричаха всички, се обръщаше към същите тези всички с: "Хей, болшевик!", придружено с непочтително хихикане и то неколкократно. Беше сух и върлинест, постоянна мебел на: Аперитив Славяни и Боцмана, може и на Старата круша и Коми-тата, но не по-далече от махлата. В редките мигове, когато не е на горните адреси, значи ще е по свъррзващите ги улици, с трилитрова плетена дамаджанка. Тошката и вуйна Мая бяха работниците в Цветарска индустрия. Наблюдавал съм ги с часове, как от восък, бобени боядисани зърна, разни дантелки и прочие, с помощта на ръчно правени пресички, произвеждаха впечатляващи и мъчно разпознаваеми изкуствени цветя. Живееха при сестрата на Тошката, леля Мара - майка на Владо Маринов.
Владо Маринов расти малко разглезен, единствен син на военния лекар - генерал д-р Владимир Маринов, шеф на наборните комисии; поради което не ходи войник. За компенсация отрано съзря полово като заживя скандално, с много по-възрастната, голяма певица Пенка Маринова. Като улегна и насъбра опит, се ожени за миниатюрната брюнетка - балеринката Емилия, осиновена, отгледана и изучена от балетния педагог и завяхнал агресивен обратен - Асен Манолов. Колко е продължил този идиличен брак, незнам, но веднъж Владко ми гостува, вече женен за съученичката ми Тодорка. Беше шеф на Софийски летищен комплекс и русенци, има-няма билети на гишето, си летяха до Русе - особено когато имаше такава вътрешна авиолиния.
Ред е на вуйчо ми Колю*. Най-младия и най-красивия от тях. С това най се привършват плюсовете в оскъдната му биография. Като съвсем малък пада надолу от Кея, строшава си лошо крака, неук костоправач му го намества лошо и остава сакат. Мъчително си замяташе крака. Това му оказва влияние и на психиката. Беше стеснителен и учил само до четвърто отделение. Намирал радост и утеха около конете и каруците на баща си. Това си му остана до края на живота - каруцарлъка. Любимото му място бяха конските пазари. Изглежда не го е бивало много, щото на два пъти лежа в затворите за криминални дела - фалшиви интизапни билети, за прекупени от цигани коне - като наивник, него са топили... След като брат му го лишава от наследство, Мама (Нали съм му сестра!) го прибра в бечовата стая, кърпеше го, переше го и винаги му оставяше топла храна. Не помня защо - всички му викахме Тавариша. Като стана на пенсионна възраст, а ние се намножихме, брат ми го уреди в дом за стари хора. Отвреме на време ходехме на свиждане - той мълчеше и бързаше да се прибере при апапите си. Бяха доволни от него, че бил работлив. Помня серкметата, които плетеше (занаят изпедепцан от панделата) и, че запуснат на нищо не приличаше; обръснеше ли се, с риза на баща ми - ставаше хубавец. Желязната му житейска максима беше: "Пикай им на главите!"
За по-специални, достойни за Поменика, мамини братовчеди нямам ярки спомени. Все едни сиви, угрижени хорица, държащи на традициите, уважителни по календарните празници и роднинските взаимоотношения. Толкова сиви, та Мама им се струваше човек от друго тесто и за всичко се допитваха до нея. Вкъщи беше върволик от дошли да се душеизприкажат, оплачат от едикого си - а след малко другите, от другата страна. Знаех много серии от този сериал, а много от героите не можех да понасям.
Така научих за хорската лошотия, ходове и интриги.
Възможно е, описвайки татковите братовчеди, някой да е бил мамин; например Парко от Прова-дия - разбира се, че е по майчина линия! Като се видим там - Горе, ще приседнем на някое облаче и ще се доизясним. Време за това ще имаме бол-бол, а и облачета - дал Господ!
Тука ми се иска да вмъкна нещо за Моите лели! Това са някои от съученичките на Мама, с които си поддържаха приятелството до живот. Мисля, че Мама не би имала нищо против, нито би се изненадала. Как през целия им живот нищо не е помрачило връзката им; как клюка, някое несъответствие във възприятията им или кой знае какво друго, не е хвърлило сянка и поне тонинко да ги е разделило - остава си тайна за мене, вече от висотата на тази ми възраст, който знам - как в миг се разпадат десетилетни солидни приятелства!
Ето я абитуриентската им снимка - 1923 г. VIII`б, сега дванайсти клас, на Девическата гимназия - Русе. Божеее, колко са млади и хубави! Допреди години можех да назова по име повечето от тях, срещах ги по улиците, поздравявахме се; бяха майки на моите връстници: на Данчо Кавръков, на Любен Големанов, на...
Девици с дълги тъмни поли и моряшки блузи с големи, четвъртити моряшки яки. Някои - по-смели, нали са абитуриентки, вече без барети! Ето я майката на Роберт Попиц, кръстила го е на Робертколеж, където продължила образованието си (Роберт като прочете това, отрече - дядо му бил също Роберт). Леля Дорчи - още оттогава с изхвръкналите си базедови очи; съпруга на домашния ни лекар и военен фелдшер, чичо Митко; тормозещ ме с безкрайните съгревающи компреси, тогава на мода: твърда гутаперча, парещи мокри бинтове и нагънати вестници. Заприличваш на Ерих фон Щрохайм, с вратната протеза, от филма Великата илюзия; ами вендузите... и инжекциите...
Тази, русата, с лице като слънчице и очи на ескимосче, с плитките завързани отгоре - е Танти Пе-тя, повече от сестра на Мама. Мъжът`и, чичо Сенко - Константин Николов*, електротехник, имаше магазин за електроуреди - недостижшмо скъпи за чиновническия ни доход.Татко и чичо Сенко, се обръщаха един към друг,с Шльоко. Ето една снимка, надписана:
На милото семейство Шльокови... така и така... от обичащото го - семейство Шльокови.
Ех, как весело си живеехме!
Снегът - син, скърца; луната - жълта, жълта; един зад друг крачи нашето семейство, стъпка в стъпка; всеки носи по нещо. На ушите ми обеци - два чатала пердашени суджуци. Отиваме на гости! Ако не ние у тях - те у дома! Нямаше телевизия; имаше сладки приказки с разни игри. Често бяха леля Вичи и чичо Тошко. Нямаха деца. Тодор Дашков*, директор на Мъжката гимназия, известен литератор, критик и писател, като пенсионер оглавяваше Просветна инспекция в следвоенната Шуменска област (в Русе). Тримата мъже, с различни професии, различни като характери - взаимно се допълваха, уважаваха и прекарваха възможно всяко свободно време заедно. Заедно - и с половинките си.
Чичо Тошко обичаше чашката - толкова, колкото и аз сега. По повод някакъв, с дрезгаво чаровен глас припяваше - Чукни чашка по челце - не се опъваше за повторения; казваше, че при всяко чукване по челцето, трябва и да се сръбва, инък било грехота!
Пушеше много и суровите три съдници решиха, че ракът, дето го отнесе, бил от това!
Малко преди да се залежи, леля Вичи ми подари познатия от детството ми немски стъклен комплект, релефно орнаментиран с гроздове и лозници: еднолитрова гарафа, с три гарафки - по четвърт литър. В радостта и смущението си, глупаво попитах - къде е четвъртата четвъртина. Леля Вичи ме изгледа и на свой ред запита - а имало ли е четвърти; и запрегъва пръсти: чичо ти Тошко - един, чичо ти Сенко - двама и Татко ти! Трима! Четвърти нямаше, както и ние сме само три!
Леля Вичини имаха лозе, където сега е КАТ. Ходеха с магарешка каручка. Къщата им е в Офицерския квартал - до Столарскато училище. Сега е абсурдно да си представиш, как се отваря красива метална градска порта и излиза... магарицата Мара, със сламена шапка, пробита за двете и дълги уши. Тогава това бяха жигулитата. Мерцедесите - файтоните...
На абитуриентската снимка е и едно черничко девойче - леля Зарка. Майка на Митко Рътката; рано овдовяла и все в черно.
Лелите веднага след войната, се включиха в Женското движение - "Славянка", което после властта политизира в "Осми март" и прилепиха към българо-съветската дружба. Организираха Кампания за спасяване от глад на румънски деца. Посрещахме ги на пристанището; идваха с понтон, теглен от катер. Голи - покрити с вестници; протягаха ръце и просеха мамалига. Лагеруваха в училище Христо Ботев (сега дом Майка и дете - без татковци). После там настаниха югославските деца без родители; по-големи от мене, на полувоенни начала и - с униформи.
Маршируваха и пееха:
Три слънца в небето греят:
Сталин, Тито, Димитров...
След години пеехме същата песен, променена:
...Сталин, Дупка, Димитров...
След още години:
...Дупка, Дупка, Димитров...
И след още-още:
...Дупка, Дупка, Дупка... Три и повече дупки...
Всяко семейство си имаше негово югославянче, което вземахме в събота и недяля вкъщи. Нашето - Новак Симич от Валево. На танти Петя - Зоран, на Вуйна Олга - Драго. Бяхме все заедно. Като си заминаваха - голям плач. Новак заяви, че ние сме му семейството и не можеха да го откопчат от Мама.
Връщаха писмата ни. Дупка!
Лелите създадоха училищни трапезарии, набираха средства от буби, от вечеринки, томболи, сладките сами правеха, дефектните: хам-хам. Мама нямаше къде да ме оставя - мъкнеше ме с тях. Знаех успехите и грижите им.Лелите ме глезеха, бях им куриер и момче за поръчки. Те наредиха и Първата ми изложба с детски рисунки - в Болницата, където ходех да навивам изпраните бинтове.
Сякаш се чувам, като викам (като куриер) под един прозорец със саксии мушкато, на ъгловата къщичка на Кея и Ильо войвода:
- Госпожааа Линковаа, лельо Линковааа, Мамаа казааа да ти кажааа - в триии часааа дааа стеее у леляяя Кушкааа...
Сега не мога да преценя точно - Аз участник ли съм в (от) Женското движение след Войната... или напротив... оставям на биографите ми да решат.

Велимир Петров