автор: old4X

Идва неделя - звънва камбаната
и битието гризе ръкописи.
Чакам в ума ми нещо да стане,
но няма ги думите - бягат от мислите.

Хората вън - бият се, молят се.
Просяк пред храма замерят с монети.
Търся и аз нещичко в джоба си:
давам му свещ, за да може да свети.

Грейва човекът, радва се в Господ,
помни челото еврейските думи,
опровергавани, но недокоснати.
Като светица, в която си влюбен.

А мъдрите в рая, в скута на Господ,
дъвчат омайни, хрупкави лотоси.
Аз пък... родил съм се син-непрокопсаник.
Грешен в смъртта, луд във живота си.