Оръжието ми се усмихва
и напред изтрелва гордо
металното си мъничко дете
и влюбено целува синьото небе.
Отлитайки куршумът плаче,
че е оставил родната земя,
но по-светло бъдеще го чака-
някой ден той ще е звезда!
И когато края чак
на вселената достигне,
той пробива онзи леден мрак
и прави малка бяла дупка.
През нея светлината се прокрадва,
докосвайки с устни непознатите слънца,
и като мелодия тя се понася,
за да я чуе всичко по света.
От препускането уморени,
куршумите през дупките надничат
и си препомнят те Земята,
но отвън едва я зърват...
Като мъничка прашинка,
всички те я забелязват,
като малка ледена сълза
там някъде... из черната мъгла.
А ние хората си мислим,
че се ражда някъде звезда,
но не звезда в нощта ни свети,
не звезда в нощта блести.....
P.S: Нали знаеш, че макар и мъртви
звездите продължават да светят?