автор: hudojnika

Към Татко всички се обръщаха с Жорж - (Георги Петров: 1896 - 1971). Като малък, да не разбера нещо - не за моите уши, с Мама си говореха на френски. На гишето му в банката, пишеше: български, френски, турски. Поназнайваше немски и румънски.
Току-що проговорил, като ме питаха, си казвах името - Вили Жош Тоф.
Като полягваше, с книга и топла тухла на ишиаса, обичах да се гушвам в него и да го гъделичкам с носа си - обичах миризмата му; беше чистофайник и неокосмен излишно. Правех го и като голям и женен.
- Разкажи нещо, от Едно време...
Съпротивляваше се лениво:
- Нали съм ти разказвал...
Означаваше, че вече пощи паметта си.
- Казвал съм ти, дето съм роден в каруцата, на път... Записали ме в първото следващо село - Климентиево. Така е и по паспорта ми. Оттогава не съм стъпвал в това село. Родът ми е от Арбанаси.
- Арбанасчани не са ли арнаути - и се гърчеят?
- Ами! Нали си знам братовчедите, не е ставало дума, но се разселиха оттам. Бил съм на една годинка, като сме дошли в Русе. Дядо ми Юрдан беше
гигант, с едър кокал, на него сме се метнали. С ей-такива големи чизми - ще да са били петдесети номер...
- Чак пък! Малък си бил, струвало ти се е.
- Дечурлигата тичахме след него, да му мерим табаните и крачката, с дълги сламки. Тия измервания му харесваха, забавяше комично крачка, сучеше големите мустаки и ни черпеше със захарчета, нямаше бонбони... С друго - кажи-речи, не съм го запомнил.
- Помниш ли дяда си Петра? - пита Татко.
- Малко, бях над тригодишен като почина; помня като ходихме с Мама на посещение в Болницата, с количката ми, лятната; щото слизах в движение, вървях, вървях, умарях се, качвах се - хем Болницата е съвсем до нас. Помня стаята, двуетажни нарове, мъжете - мустакати и с дълги бели гащи - с вързанки и ни гледат вторачено. Дядо беше с голям комбал на врата - рак на гърлото ще да е било. Не ми дадоха да го пипна. Помня го в къщи; играя си с калпака му - миришеше на люто и пушек. Нищо особено - черпеше ме с леблебии и стафиди.
- Като беше в силата си, беше буен. Печалбите не го спохождаха; все сменяше разни търговии, белким прокопса - пак се издънваше. Майка ти все ми натяква, че като чиновник в Търговската банка, му издействах заем, станах му и гарант, та до вчера, дето се вика, плащах с лихвите. Всичките му работи бяха едни - недомислени! А инак - не мож`му излезеш на глава, не мож`го надприказва. Като дете се опита да ме прави търговец. Докара цял каик дини и пъпеши от остров Батин, огромна камара, дето сега са Халите - да ги продавам. Той - на другия край. Криво-ляво, има мющерии. Идва един пергишин, фиксира ме с очи, ръцете - на кръста, стъпи върху една диня и със замах я изтъркули назад, в тайфата им. Докато се заситиха. Нищо не можах да направя!
- Брат ми разправяше за сиренарския дюкян, доскоро беше работилница за завеси, пердета - срещу мебелния. С ей-онзи - дългия нож, с кокалената дръжка, си режел тънки, като пергамент, филии кашкавал, топели се в устата му.
- Уж му беше потръгнало! Оттам ти са паланцата и децимала - дето го беше взел Стефан Епитропов*, да си тегли бебето, че го боядисал грозно сиво, като торпеден катер.
- Каквото изчукаше, го изпукваше, - намесваше се Мама, - голям сарахошин! Не се напиваше, опъваше софри за куцо и сакато; цигани му свиреха на ухо и разгологъзени циганки играеха между чиниите.
- Като беше в настроение, свиреше на флигорна! В казармата подавал сигналите. Имаше слух - как никой от нас не стана музикален.
- Ако разбера, че си се метнал на него, ще те хвърля в Дунава! - ме поглеждаше подозрително Мама, докато бях малък. - Три пъти се е женил! Е, имаше и добри страни. Разбираше от кухня! Като млада булка, не ми харесал нещо си манджата, вика: Утре, булка, аз ще сготвя! Почини си! Направи един гювеч, с много мръвки и го заля с десет яйца - чудо! Да не остана длъжна, викам, татко, с тези десет яйца и конски фъшкии да беше залял, пак щеше да стане хубаво! Майстор беше! Доста неща от него съм научила! Е, гювеча го правя с пет яйца, и пак си става хубав. Само да има повече бамийки в него!
Добър или лош - нося му името като фамилно, а и той е единствен от прародителите ми, когото съм заварил жив. Помня го с повисналите мустаки, веждест, с червен пояс и гръмогласен. Като мене; където и да отида - все ми шъткат. Ботушите му дълго се търкаляха из вехториите; нахлузвах ги и тътрех из двора. Слагах си мустаци от вълна, вежди и подлагах на калпака навити вестници. Май ми харесваше да мязам на дяда! Женил се за три жени! Хората с една не могат излезе на глава! Юнак!
- Казвал ли съм ти, като се срещнахме на Фронта, през Първата Световна! - почваше Татко при друг случай. Преди това се били сдърпали нещо, (като се заинатял...) - Аз бях конски фелдшер, кандидат-подофицер от кавалерията. Бях си избрал от боллука (многото), най-красивия и спокоен кон, изглеждах наперен. Това - някъде из Македонско. Дядо ти - редник от обоза, кара мобилизираната каруца на наши познати. Завил се с гъбина, познах го по конете. Бутнах го с нагайката, кряснах: редник, защо не отдаваш чест при среща с по-старши; спри, изправи се и отдай три пъти чест! Прегърнахме се. Гледаха ни като гръмнати... Бях го забравил, ама дядо ти, като се върнахме, често го цитираше. Горд беше, че синът му, уж писарушка в цивилния живот - на Фронта какъв левент е!... Като казах Фронта, та се сетих: виждал си ми ходилата - без нокти; замръзнаха нея зима в ботушите, в стремената... липса на движение, дълъг преход. Конете, със замръзнала пяна - димят, а аз - вкочанен. Добре, че мина без ампутация. Оттогава - краката ми винаги студени като чукани: зиме, лете, едно и също. Нито се потят.
- Интересна работа! Тате, може ли, тази ти придобивка от Фронта, да се е предала наследствено на мене. Моите крака също - зиме и лете са еднакво ледени; не се потят. С едни чорапи мога да изкарам... Обърнаха ми внимание в казармата. Като новобранци дремем прави, на вечерна проверка; фатмакът се опива от красноречието си, с ръце отзад - ходи напред-назад пред строя; прави се на умен. Цяла вечност! Хеле: Свободни сте! - юруш да спим. Някой забелязал: където беше строят - всички чепици мокро отпечатани, от конденза на изпотените крака и ледената мозайка. Подробен отпечатък, с трийсет и двата кабъра на чепик и желязното петало на тока! (По устав!) Само на моето място - нищо! Все едно - ме е нямало... И с едни партенки можех да карам дълго... То, разговорът ни много взе да удря на партенки, ами я кажи - Мама какво току те закача, като стане дума за него време, в Македонско... за някакви бозаджийчета... какво се подсмихваш?
- Като стана това, с краката, имаше една бозаджийка, засукана булка; знаеш, че обичам боза. Като се зажених, познат ме похвали на майка ти, че можело да има някъде, нещо като бозаджийчета... щото идвала да ми носи прясна боза в конската лечебница, дето си лежах. Ергенски истории!
- Баба ти Сийка почина (1911) млада. Бях пет-найсетгодишен. Помня я като сурова жена, висока, с моите пъстри очи и едър кокал, като на сестра ми - леля ти Здравка. Вече сираци, а аз по-голям - се грижех за малките ми сестра и братя - Иван и Сандьо (Александър).
- От баба ти Сийка имах трима вуйчовци - Кожухарови. Двамата - бяха Голяма работа, всеки в неговото си... Познаваш единия...
- Помня го, вуйчо ти Пъшо (Парашкев Кожухаров). Приличаше на Тургенев... или поне - на негов герой. Научи ме да подвързвам библиотечно, с всичките салтанати: отвесна рамка, опънати конци, подшиване на всяка страница, парцалчета, туткал. Читалищен деятел. Имаше слабост към мене, с тия две дъщери.
- Братовчедките ми Надя и - тази нещастница - Мара. Като малка я хапа куче, затова...
- Ами! Чист менингит си е било или детски паралич; таквоз... изюдено... колко пъти се оплаквах на Мама - като малък ме опипваше и лигавеше... едвам се измъквах. Нали искаха да ми припишат къщата си срещу гледане на старини... Дума да не става! И ти - все ходиш да им слугуваш, а едвам дишаш!
- Братовчедки, а и самотни нещастници!
- Защо пък - нещастници! Надя зарови двама съпрузи, гледа за трети балама... или поне - квартирант. Нищо не са направили през живота си...
(Надживяха Татко с петнайсет, а Мама - и тя все им шеташе - с десет години!)
Парашкев Кожухаров - възрожденска фигура, по душа и призвание фанатик-театрал до немай-къде! Със съпругата си - артистката Цанка Кожухарова, имат голям дял, като артисти, с множество роли, в първите стъпки на Русенския театър. Много хора се кичеха с това, че са основатели на Театъра в Русе. В дебела папка, стъпка по стъпка, афиш след афиш, програми, снимки от спектакли, роли, счетоводни документи и договори; изрезки от вестници, беше подредил Вуйчо Пъшо; проследил гостувания на столични асове, русенски дарования; ту - общински, ту - само-дейни трупи и т.н. Артистът Иван Русев, роднина, прибра цялата документация. Съпругата му - Сийка Русева, талантлива и характерна, беше удостоена със "заслужила артистка". Иван Русев беше невзрачен, слаб като артист, даваха му роли от миманса. С документацията обяви,че е един от основателите на Театъра, натиснаха по партийна линия, където беше по-изявен - и него удостоиха със звание.
Татко, покрай вуйчо си, също бил изкушен от Театъра, замествал болни артисти, помагал.
- Обичах магията на декори, туткал и прашна сцена. Бях им суфльор. Имам един лош сън, като съм с температура: суфлирам, духва вятър и разпилява листите... Рецитирах; отървах се навреме! Остана дето понякога се бразайча с памучни мустаци и бради, да ви веселя. Помня цели роли наизуст! Сега звучат старомодно. Рецитирах на сбирките в Младежкия клуб на социалдемократите; Георги Токушев* ме беше харесал, а Злата Токушева - майка ти. После спрях; те все с дамаджаните, по лозята и кьошковете, хъшлашка работа - не харесах политиката!
- Другият ми вуйчо - имаше ресторант в Женева. Виждал си снимката: големи витрини с рекламни надписи и фирма - РЕСТОРАНТ КОЖУХАРОВ; пред входа - самодоволен здравеняк, напъхан в три-четвърти голф на рибена кост и престилка, с цвете в бутониерката, върти синджирче; ще рече - навил си е на масрафа! С каскет... и бездетен! Е, няма връзка - едното с другото, де! Като най-голям от джинса, а и сравнително изучен подходящо, ме искаше да му помагам, а и да го онаследя. Чаках да порастнат сестрата, братята - аз им бях майката. Извадих документите. Взех да протакам - тъкмо се залюбихме сериозно с майка ти... Чичо ти Иван имаше нещо неприятности, като социалист; взе документите ми и замина под мое име. Установи се в Париж - уж художник-декоратор, а лепял тапети. Там се оженил, две дъщери, все с моето име. Би се като интербригадист в Испания - пак като Жорж Петров... Знаеш ги тези работи... На Никулина - жена си, българка от ломско, не казал и години наред получавах писма и снимки: На скъпия ми девер Иван... Не е смешно, щото след Девети истинският Иван се върна с едната си щерка - Жулиена, а аз получавах писмата - до мене, от "френските ми - жена и дъщеря - Марсела".
Помня срещата ми с Чичо Иван, първите дни след Девети. Звънна се - мое задължение беше да отварям вратата. Най-често бяха червеноармейци с пелерини (валеше), каски и шпагини - така, че дулата да опират в гърдите ти, а на мене - в косата. Все нещо търсеха. Обикновено искаха ключовете и бензина на камиона оставен отсреща, пред строяща се къща - хитрост на Бай Минчо Шофьора, живеещ на съседната улица. Беше... Татко! Но - не съвсем; с високо и много слабо девойче. Наведе се, вдигна ме на ръце и така влязохме. Под овчето му кожухче се подаваше парабелум. Не помня защо, му казвах - Чичо Ан. Бях почти шестгодишен - четях, пишех и смятах доста сносно, така, че не е било от детинщина. Братовчедка ми - Жулиена така и не проумя, защо наричам баща`и Магаре - на френски Ан.
Жулиена настаниха в пансион - за деца на заслужили за новия строй, където я помете след две години голямата менингитна епидемия. Бяхме се сприятелили и го понесох тежко.
Чичо Ан се завърна в България по идейни съображения; с неговите френски, испански и руски, малко немски, с неговия политически и боен интернационален актив, можеше да направи кариера... пенсионира се по болест като старшина - въоръжена охрана в рафинерията на Петрол. Живяха в къщурката на жена му - Здравка, слаба като лозова пръчка, с ф-ррр-ен-ско ръ-ръ-кане. Синът им - Христофор не ползва привилегии. Завърши ВИФ като футболист; учител е по физкултура, с наритани крака, слаботия като майка си. За компенсация - има ячка булка, химичка в ХЕИ; дарява ни ранчото с отрови за мишки, тъщи и други, щото - като всички отрови: пури, алкохол и други, са доволно скъпи. Имат две щерки.
Дъщеря ми,Люба беше вече големичка - прибирам се по обяд; на две преки от нас ме среща Карото, от МеВеРето. Знаехме се - художниците бяхме срещу задния им вход, а с жена му - от Балкантурист, имахме общи дейности по рекламата... та ме пита, познавам ли някой си Георги Петров. Помислих, че ме будалка, ама... с милиция - майтап (!). Да, казвам - случайно ми е баща. По объркания му поглед си личеше, че не се будалка. Живял ли е, вика, във Франция, бил ли е интербригадист... Включих и му ги обясних подробно, още там - на улицата... за да не ме привикват.
Какви хора! Каква милиция! Каква система!
Това - 1968! Чичо Ан - техен човек! Все болен от раняванията си; пращаха го по болници в Букурещ и Москва - добре. Имаше сносна пенсия - добре! Но това - оставаха му броени дни живот, жена му - първата, от Франция дошла да се видят, след толкова години и - не ги свързаха! Никулина питала, разпитвала, размотавали я, обещавали`и - да почакала... Отишла по Черноморието, била и в Ломско, отгдето е. Съдбата (милицията) - не пожела да се видят.
Чичо Ан почина, погребаха го. Никулина ни издири сама; с третата си дъщеря - Дениз.
Никулина - като емигрантка видяла какво ли не, сравнително (с нас) заможна французойка от Кан; с ресторантче в Сент Тропе (но без Луй Дьо Фюнес); с полусляп и значително по-стар, втори съпруг - мосю Дюпон (под грижите на братовчедка ми Марсела)... вижда Татко - добре гледан... седемдесетгодишен (но не му личаха), мъж... и не можем да я убедим - че не е Нейният Жорж! Това е.
В смисъла на горното, ще добавя коментара на Татко, по него време:
- Ако Майка ви се беше навила да заминем, вече женени, за Швейцария - тая неразбория нямаше да я има! Вие щяхте да сте швейцарци, аз щях да трансформирам Ресторантьорския бизнес в Банков - че му разбирам... И какво щяхме да ги правим толкова пари... Колко кокали можехме да си купим...
Милият Татко! По цял ден висеше по опашките, с другите пенсионери, за пушени кокали по трийсет и шест стотинки, които придаваха на ежедневните ни: боб, картофи и зеле - луксозен привкус. (С колегите му по опашки се поздравяваха при среща - с отривисто лаене!).
Здравей, Швейцарио!
(Следва продължение)

Велимир Петров