автор: TheMask

Два и седемнайсет минути след полунощ. Приличаш на опушен опал. Когато спиш.
Меки отблясъци, заобленост. Тъмни падини. Равно дишане. Пръсти, които се плъзгат по теб. Само с върховете си. Вдлъбнатината на слепоочията, косата, беззащитният ти тил, крайчеца на устните, фината основа на врата, малките нажежени точки зад ушите, дългата Магистрала 666 на гръбнака. Обожавам това. Обожавам пръстите, дланите, лицето си по теб. Тялото си по теб. Теб, долепена по мен. Дългите плътни погалвания от раменете до колената ти. Потръпването. Когато се извиваш към мен, все така спиш. Спиш и когато целувките рисуват най-разкошната огърлица на шията ти, още един ред, и още един, и още един - перли или целувки, еднакво неуловими. Когато дишането ти се накъсва, все така спиш. Спиш и дишаш накъсано и когато гърдите ти изпълват дланта - топли тежки портокали, изливащи въздишки при най-лекото захапване. Дотогава има време - има време за всичко тази нощ. Има време за устните ми след дланите и в дланите върху гърдите ти, има време за несъзнаваното изохкване, има много време за раменете ти, имам цялото време на света да те рисувам с движения и докосвания. Цялото време на света да тръгна по бедрото, да се плъзна по другото, да усетя коляното и онази винаги скрита трапчинка от задната му страна. Да се върна по другото, нагоре по кръста и гръбнака, към началото. Има време да усетя ръцете ти в косата си, впиването на пръстите ти в тила ми, извивките ти в несъзнателните тръпки на желанието. Имаш всичкото време на света да ме притеглиш плътно, все така спяща и полубудна вече, в някакво друго пространство и измерение, имаш цялото време на света да ме целуваш като за първи път и като първия път, имам цялото време на света да те изпия до капка, имаш цялото време на света да ме погълнеш в себе си - мен, дланите, пръстите, устните, целувките, едно по едно и наведнъж, и отново, имаш достатъчно време да се събудиш…
Когато се събудиш, цялата по мен и в мен, не ми казвай Думите...