автор: paparakapv

Убиваш ме.
С мълчание от думи
ме убиваш, а аз
все тъй говоря
с вятъра
и се надбягвам
с тласъка във вените му.
Не се побира
в стих
прозрачносинята ти крехкост.
И всеки сън
е повод за умиране.
Докоснеш ли ме
с есенно движение,
безкрайно тъжен
натежавам в самотата си.
В такива дни
се свивам във черупка,
превръщам се
във късна невъзможност.

С надеждата да те открия...
Някога!