Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: BBB
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13929

Онлайн са:
Анонимни: 418
ХуЛитери: 2
Всичко: 420

Онлайн сега:
:: lirik1
:: liulina

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Април 2021 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаРазмисли за Любовта
раздел: Есета, пътеписи
автор: Riven

Чудя се от къде да започна. Темата е адски обширна, а може би вече и доста изтъркана. Има много мнения по въпроса. Даже прекалено много според мен... Любов! Дума, която всеки се надява да изрече заради някого. Нещото, към което се стремим през голяма част от живота ни. Има различни видове любов. Приятелска, любовта на родителите към децата си, любов към половинката ти...
Често страдаме заради липсата на някой от тези видове любов. Често се караме с роднините, родителите си. И любовта изчезва, някак си постепенно, или може би изведнъж, подпомагана от определено събитие, предопределило живота ни да тръгне в дадена посока. Често губим и приятелите си, дори и най-верните. И защо? Не мога да отговоря. Може би заради нещо дребно, заради жена, или мъж, заради спор по даден въпрос или тема, заради загубата на доверие, особено заради последното. Защото е тежко, ако някой предаде доверието ти. Тежко е, ако се окаже, че най-добрият ти приятел или приятелка само се е възползвал от доверието ти, от теб самия, от теб самата. А ти си си мислил или мислила, че помагаш. А всъщност не е било точно така... Но може би най-голяма болка ни причинява загубата на любимия човек. Много хора го преживяват тежко. Дори твърде тежко. Някои от тях загубват вярата в себе си, някои се изолират от всичко и всички, някои забравят да обичат, някои намират утеха в чашката и стават пияници, а други намират изход в самоубийството... Нищо не може да се сравни със загубата на любимия човек. Дори и загубата на роднина, вероятно, защото, ако загубим любим човек, болката трае дълго и често не минава до края на живота ни. Много хора са погубвали живота си заради загубата на любимия човек, напуснал ги неочаквано или заради несподелената любов на този човек... Тежко е! Тежко е човек да остане сам, или да бъде сам твърде дълго. Защото постепенно този човек се деформира. От времето, от хората около него, от обстоятелствата, ако искате. С времето част от хората стават студени към всичко и всички, стават самовглъбени, престават да се забавляват и се отдават на едно единствено нещо, което да им помогне да не мислят за проблемите си. Да не мислят за това, че са сами, че в трудни моменти могат да разчитат само и единствено на себе си. На своите знания, умения и способности за справяне с проблемите. Тези, които са избрали пиенето, намират утехата си в бутилката евтино уиски, водка-менте или спирт, както наподобяват повечето от евтините такива, или в долнопробната ракия, направена от някого и с твърде съмнителен вкус и произход. Другите се затварят в себе си, потапят се в измисления си и идеализиран дрийм-ленд, докато някой не ги изкара от състоянието им на забрава, докато някой не ги разтърси из основи, не ги свали на земята, не им покаже жестоката реалност и не промени мирогледа им. Но съществува и една малка група хора. Не знам как точно да ги нарека. Обществото им е дало много такива имена. Някои обидни, други поставящи ги едно ниво над останалите. А всъщност те са хора, каквито сме всички ние. Те не се различават от нас, просто се представят за нещо по-различно, не влизат в калъпа на обществото ни, не се вместват в рамките, които сме поставили навсякъде и които ни ограничават по всички възможни начини. Те не са по-добри. Те не са и по-лоши. Те са просто обикновени хора, като нас, но може би просто не знаят, а някои и не искат да се държат както останалите. Но това си е тяхно лично право... И в тази група от хора, често поругавана, оплювана, осмивана и пренебрегвана, има много от тези нещастни хора. Много от тях – хора с голям потенциал, умения, знания, но въпреки това отхвърляни от обществото. Те – хората „мухльовци” и „обитаци”. Те – хората, неспособни да завържат и най-елементарния разговор, без да изтърсят нещо, от притеснение естествено, особено, ако държат много на човека пред себе си. Тежко е да си сам, защото самотата убива човека. Убива го, дори и ако не го усеща. Тя изцежда силите му, както ние изстискваме портокала или мекия плод, от който искаме да си направим плодов сок. Прави го неспособен да се справя с проблемите и с трудностите, дори и най-елементарните. Самотата се обвива около сърцето му като гъста черна мъгла и го превзема, правейки го безчувствен за всичко. И тогава човекът започва да има бучка лед или тежък камък, както си мисля, че беше в приказката на Вилхелм Тел, и новото му сърце започва да бие по различния си, собствен ритъм. А в един момент дори и новото му каменно сърце престава да бие в обичайния си ритъм и сякаш спира, а с това спира и живота ни. Или поне изчезва човешкото в нас и ние се превръщаме в сянка. Сянката на човека, който някога сме били или е трябвало да бъдем... Но още по-трудно е, когато някой човек започне да играе с чувствата ни. Особено, ако вярваме безрезервно на този човек и сме готови на всичко за него. Когато човек се превърне от личност в марионетка, управлявана от умел кукловод, или в послушно кученце, водено за къса каишка и на което са му извадени зъбите, за да не хапе... Много хора са способни на това, както и много хора са склонни да се подложат на това, въпреки че очакват негативния резултат, но видели поредния шанс, поредната прашинка шанс открил се на пътя им. И, въпреки всичко и всички, те се насочват към тази прашинка, сграбчват се за нея като удавници, каквито всъщност са и се подлагат на всякакви и дори целодневни страдания, само и само да постигнат нещо. Но не нещо за себе си, не! По-скоро нещо, което ще оправи настроението на човека, когото обичат, въпреки че са развалили своето собствено. Нещо, което знаят, че ще ги зарадва, въпреки че тях ги наранява дълбоко. Ще кажете, че тези хора са мазохисти. И сигурно ще сте прави. Да! Те са мазохисти. Но просто за тях не съществува друг начин да покажат уважението и чувствата си от начина да се раздават на 100 процента. Те правят всичко възможно, по всякакви начини. Скоро ми казаха, че човек трябва да обича себе си, за да го обичат и другите. Не знам как да отговоря на това. Но мисля, че тези мазохисти не обичат себе си. Дори се мразят и ненавиждат. Мразят това, което са, това, в което са се превърнали, мразят това, за което ги приемат хората... Но хората трябва поне да уважават тази малка група от хора, защото на тях човек винаги може да разчита, когато изпадне в беда, когато иска да бъде изслушан и разбран, когато поиска съвет. Дори и да не ги познава добре, а само бегло... Те са разбрани, верни и се опитват да бъдат максимално искрени с всеки. Те се раздават максимално и правят всичко по възможностите си, за да направят някого по-щастлив, ако е по възможностите им. Те търпят пренебрежението и студенината на човека, на когото държат. Усмихват се на нещо, казано от любимия им, а хубавите думи стоплят вледенените остатъци от сърцата им. Карат ги да се чувстват желани, търсени, а дори и обичани. Но е тежко, когато разбереш, че човекът срещу тях не е сигурен в чувствата си, че не обича да рискува, страхувайки се да не стане като тях – отритнатите... Тежко им е и когато човека срещу тях с думите си, дори и неволно, си няма и на представа колко много ги наранява. Една дума, едно изречение или отделна фраза и след това целият им ден се проваля, настроението им се губи, изпадат в депресия и губят желанието си за каквото и да е било, дори и желанието им за живот. И в точно този момент, когато са на прага дори да свършат с живота си, чуват от любимия си поредното изречение, малка дума и отново разцъфтяват като цвете, независимо дали това се е отнасяло до тях самите. Страшното е, че някои хора просто не могат да разберат колко сложни могат да станат нещата, а може би и тези хора се правят, че не разбират, а просто не искат да разберат. Или пък слагат поредната маска на лицето си. Маска, предназначена за пред обществото. Много хора носят такива маски, а особено онези по-горе. Онези отритнатите, онези, отказали се от живота и от забавленията си и посветили се само на един човек, въпреки дълбоките си убеждения, че сигурно нищо няма да излезе. А маската помага, но само до едно време. След това човек започва да си личи. Да си личи, че е в дълбока депресия и криза, въпреки пресилената усмивка на лицето му. Може да се види, че страда жестоко, въпреки привидното му добро настроение. А веднъж попадне ли човек в депресия, сам е почти невъзможно да се справи с нея. И ако не се справим с нея, тогава изходите стават два – смърт или подадената ръка от някой, когото истински го е грижа...
За това написах и всичко по-горе! За да се замислим. Да изберем най-накрая по кой път да поемем! Да рискуваме поне веднъж! Да подадем ръка на изпадналите в пропастта на депресията, но не от съжаление, а защото наистина ни е грижа, да свалим маската си поне пред любимия човек, което отчаяно сме опитвали, но, но досега не сме успявали. И най-важните неща: да не губим доверието на хората, на които държим, да не чакаме дълго, защото може да не ни дочакат и най-важното: да не си играем с чувствата на човека, който ни е истински близък и веднъж и завинаги да решим в какви отношения да бъдем с него – приятелски, никакви или нещо повече от приятели. Аз мислих по въпроса и взех решение. А взехте ли и вие?!?!?


Публикувано от Angela на 11.09.2006 @ 18:48:43 



Сродни връзки

» Повече за
   Есета, пътеписи

» Материали от
   Riven

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

13.04.2021 год. / 01:38:17 часа

добави твой текст
"Размисли за Любовта" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.