Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: BBB
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13929

Онлайн са:
Анонимни: 420
ХуЛитери: 1
Всичко: 421

Онлайн сега:
:: liulina

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Април 2021 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифта''Pain (Болка)''
раздел: Други ...
автор: Riven

Почувствай болката. Почувствай я за да разбереш защо. Защо се чувстваш така... Защо? А същата тази болка се е загнездила в съзнанието ти, обсебва го напълно, кара те да мислиш само единствено за нея – за болката. Ден след ден търсиш начин да се отърсиш от нея, от стоманените й окови. Търсиш начин, а явно такъв не съществува.
Търсиш метод, но изхода от тази ситуация и някъде далече, много далече пред теб, обвит в мъгла и пазен от група гръмотевични облаци. Толкова сиви и мрачни, че щом ги погледнеш можеш да се загубиш в тях, да загубиш надеждата си, да загубиш вярата си, че положението ще се промени, че намериш изход... Постепенно болката се усилва. Това е нещо, което не можеш да промениш лесно. Не може да махнеш небрежно с ръка и да си кажеш „Стига толкова болка, повече няма да страдам”. Просто е невъзможно. А болката е като вирус, който разяжда здравето и разсъдъка ти. Мислиш за най – различни начини да се справиш с нея, а едно единствено решение постоянно се повтаря като вариант. Лесния начин. Най – лесния, и същевременно и най – трудния... Но всичко в случая опира до избора... А може би не? Може би просто това е като резултат от всичко, което си преживял, преживяваш, от всички около теб... И този начин постоянно се върти в мислите ти, циркулира, отпада, пак се появява на преден план. Мислиш си, че това е крайното решение, но рано или късно стигаш до него, като понякога само късмета или решението на някоя по – висша цел ти помага да не осъществиш този последен начин. Не ти се позволява да покориш стената, на замъка не живота. Стената пропита с болка, тъга и самота, стената разрушавана безброй пъти и с вяра и упоритост изграждана наново. Но белезите по нея разказват за цялата и история, и всеки път тази стена става все по – тънка и по – тънка и един ден, който няма да бъде след много години, тя ще се срути за винаги и повече няма да може да бъде изградена. Къде съм аз? Задавам си този въпрос и не мога да си отговоря. Болката до толкова е промила съзнанието ми, че начина за да се справя с нея ми се губи в далечината, усещам че обаче че краят ще бъде скоро. По един или друг начин, с всякакви възможни методи ще го достигна. Защото друг начин вече няма. Стената която трябва да изкача вече е толкова пропукана, толкова плесенясала, порутена от годините, от всичко което съм преживял по един или друг начин, но ще успея! Или ще падна заедно с нея в бездънната яма, която обгражда стената ми, ще потъна в забвение и вечно ще се загубя за света около мен. Тогава ще се превърна в сянка, сянката на някогашната личност. В призрак, който ще престане да бъде забелязван от обикновените отрудени хора... Макар че вече съм сянка, поне една по – голяма част от мен, а другата частица от мен е облечена в карнавален костюм, лицето ми е покрито с домино а вечната усмивка и червеният нос почти не ме различават от клоунът в някой цирк. Само че, усмивката е фалшива, престорена някак си. Но малко хора забелязват, малко виждат през маската ми и когато успеят да направя това се отдръпват, уплашени от това което са видели. Отдръпват се и ме остават сам... Мисля често над това, загледан в една точка, която съм си харесал в пространството около мен. Тогава не виждам нищо друго освен тази точка, но чувствата остават и мислите ми се насочват право в тях, пробождат ги със златна стрела и остават дълбоко забити – там вътре... Мисля си за болката ми, за всекидневната порции болка които получавам. Мисля си и за самотата. За тази нещастница, тази зла усойница, която се е увила около врата ми и не ме пуска да се отдръпна и на милиметър разстояние. Явно вече е станала част от мен, част от живота ми и едва ли вече ще иска да ме напусне. А дали и ако ми се отдаде възможност и аз ще я пусна? До толкова съм свикнал с нея. Но лъча надежда винаги остава. Процежда се и от време на време огрява болното ми лице, уморените ми очи и още по – умореното ми тяло. Тяло, което съм оставил да се оправя както намери за добре. Не ме интересува! Ако иска да яде, ако иска да не го прави, ако иска упражнения да си ги осигури, аз нямам нито времето нито желанието, нито силите за да му осигуря това. На мен ми стига да се занимавам с проблемите си, които от ден на ден се увеличават... Но защо се оплаквам изобщо? Защото някой ще ме чуе ли? Едва ли... Защото някой ще ме разбере? Сигурен съм, че няма. Тогава защо? Защото това е начина, който съм избрал. Начина да усмиря сам себе си поне за малко. Да укротя огромният си и растящ все повече гняв, да намаля поне за секунда болката си и поне за секунда да се почувствам като личност, а на като безплътна сянка подминавана от всички, загнездила в царството на мрака и дебнеща своя шанс да направи някого щастлив и може ни поне за малко да получи частица от това чуждо щастие... А може би трябва да спра да се интересувам от другите, от постоянните им проблеми и да реша веднъж за винаги моите собствени... Лошото е, че почти съм готов на този краен начин, след който обаче ще има много разочарования. А може би все пак трябва, а и винаги остават поне още два начина. Единия е ясен, а другия да прекъсна всякакви връзки с всички възможни източници на болка а след това да затворя сърцето си и да се превърна в безчувствена кукла, в студен мъртвец без капка живот и чувства в него. Може би това е начина. Да бъда като повечето хора. Може би все пак стадото ще спаси остатъка от разсъдъка ми...


Публикувано от aurora на 11.09.2006 @ 17:54:46 



Сродни връзки

» Повече за
   Други ...

» Материали от
   Riven

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

13.04.2021 год. / 01:46:17 часа

добави твой текст
"''Pain (Болка)''" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: ''Pain (Болка)''
от sco на 13.09.2006 @ 17:48:36
(Профил | Изпрати бележка)
има хора, при които пътят минава през болката, те трябва да го минат
но да не остават там, а да продължат

поздрави :)