Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: BBB
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13929

Онлайн са:
Анонимни: 416
ХуЛитери: 0
Всичко: 416

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Април 2021 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифта“Хармония”
раздел: Разкази
автор: Riven

Времето беше изключително приятно, въпреки че беше най – горещият месец от годината. Беше късно вечерта, не съм сигурен колко точно. Така и не си взех часовник с мен, макар че по принцип никъде не ходя без него. Просто обичам да имам представа от времето. Свикнал съм да поглеждам често към лявата ми ръка...
Не знам защо, може би е навик, а може би просто искам да знам винаги кое време на деня е. Обичам да знам, кое кога ще правя, не обичам да закъснявам за срещи, особено за важните такива. Но както и да е това не е толкова важно все пак. Бях излязъл на редовната ми късна разходка. Вече не помня защо започнах да ги правя. Дали защото обожавах да наблюдавам звездите, да се наслаждавам на бледата луна, която блещукаше вечерно време и осветяваше заспалото ни градче. Да живеех в малък град, близко до морето. Живеехме спокойно, нямаше сериозни проблеми, но и живота не беше толкова интересен и действен колкото ми се искаше поне на мен. Бях млад човек, който търсеше нещо повече нещо повече и от себе си и от живота. Не знам нещо ми липсваше и колкото и усърдно да го търсех не можех и не можех да го намеря. Но бях уверен в себе си (е почти винаги) и във възможностите си да го намеря скоро. Трябваше, защото времето си минаваше без всякакъв смисъл. А веднъж минало не можеше да бъде върнато...
И така... Често излизах сам вечерно време. Разхождах се понякога с часове. Съзерцавах звездите, луната, небето с възхищение често чудейки се какво би било, ако можеше да пътуваме там, горе в безбрежния космос. Какво щеше да бъде, ако бях там, една малка песъчинка, толкова незабележима за огромното създание наречено космос. Дааа... Бях мечтател, даже все още съм, макар че реализма често ме беше удрял по главата или пък ме бе зашлевявал също толкова често. Нямаше белези разбира се, те бяха тук долу. Долу в сърцето ми и там щяха и да си останат. Но сега не бях тъжен, вече не се самосъжалявах за това, което съм или не съм. Бях пропуснал някои моменти, някои възможности и често се държах като удавник за сламка за тях. Но сега бе по – различно. Вях пораснал, поумнял. Бях станал по – силен, даже малко по – студен може би. И бях готов да се боря за това, което исках, при всяка отдала ми се възможност...
А когато излизах вечер имах време да помисля над себе си, над това какво исках и как да го постигна. А и цялата тази красота ме успокояваше и възвръщаше силата ми. Често взимах телефона си, който повече използвах като радио или като mp3 – плейър, вместо истинското му значение. Този път обаче не го взех. Исках малко тишина. Исках да се насладя на звуците на нощта, на звуците на морето, на вълните разбиващи се в близките рифове и на малките вълнички докосващи се до краката ми...
Тази вечер бях излязъл малко по – късно от обикновено. Не знам защо, беше без причина. А може би всичко беше заради “големият” ден утре. Или поне си мислех, че е такъв. Просто не можех да заспя и една разходка щеше да ми помогне. Не си взех обувки, обичах да чувствам все още топлият и на места дори леко влажен пясък между краката си. Вървях бавно, исках да се насладя на всяка секунда. От време на време спирах и се заглеждах нагоре. Оглеждах се за познатите съзвездия, за непознатите такива, оглеждах блестящата луна. Лекият морски бриз разрошваше косата ми и и придаваше най – причудливи форми. Не беше хладно, беше приятно, но въпреки това косъмчетата по ръцете ми бяха настръхнали. Защо? Само те си знаеха. Спрях за пореден път, затворих очите си за минута и поех на няколко пъти дълбоко въздух. Замислих се отново за утре. За поредния ми голям ден. Не съм сигурен дали беше за празнуване. Още една годинка се изтъркулваше и оставаше зад мен. С още една година се приближавах към средната възраст и с още една се отдалечавах от младежките години. Времето, което уж беше безценно. Да съжалявах за това време, но то си беше минало и си оставаше там. А аз трябваше да мисля за бъдещето. Надявах се утре да бъде хубав ден, надявах се приятелите ми да се сетят за мен, надявах се да изкарам приятно. Какво обаче щеше да бъде не бях сигурен. Само се надявах. Надявах се и се замислях отново как е минала поредната година. Замислях се за това какво съм направил, за да бъде тя незабравима, за бъде по – специална. Запаметявах за себе си всичките хубави и щастливи моменти и се опитвах да забравя за лошите и нещастните такива...
А ето го и морето, на един хвърлей от тук. Бях застинал пред величието му. За пореден път, за поредна нощ. Всеки път на същото това място. На мястото, от което можех да наблюдавам всичко, което пожелаех. Напред бяха само вълните на нощното море, бунтуващи се и опитващи се да изваят поредната причудлива форма в близките скали. Зад мен беше малкото ми градче, с малкото светлини, които осветяваха главните му улици, с отдалечената музика на вече затихващ купон. Още преди няколко години бях намерил това място. И от тогава то стана “моето място”. Любимото ми кътче, където можеше да размишлявам, да си почивам и да наблюдавам всичко около себе си.
Самото място беше най – високата точка на крайбрежната ни ивица. Още когато го видях за първи път ме заинтригува. Обичах дори и през деня да наблюдавам как вълните се блъскаха понякога леко, понякога със страшна сила, само на десетина, петнайсет метра под мен. Винаги съм се чудел какво ще е да скочиш от там в океана. Не... Не съм самоубиец. А и има рифове долу. Но ако знаех, че е безопасно би се пробвал. Исках тръпка и рано или късно щях да направя нещо по – екзотично, дори по – опасно. Не само за разнообразие, а по – скоро да знам, че съм опитал от всичко. Рано или късно всичко, за което съм мислил ще стане, по един или по – друг начин ще успея. Седнах почти до ръба на скалата, скръстих краката си по турски и застинах, загледан напред към океана и заслушан в шумовете на нощта. Не помня колко точно съм стоял, сигурно беше минал поне час, а аз все си стоях там. Фигура обгърната от нощта, застинала и от време на време накланяна в някои от посоките на света, според желанието на морския бриз. Времето си минаваше, а аз стоях ли стоях, вече дори и без да мисля, просто стоях възхитен и леко стъписан. Стоях не знам за какво точно, но сигурно щях да изчакам изгрева...
Както си стоях изведнъж се почувствах странно. Сякаш някой ме наблюдаваше. Точно щях да се обърна, но нещо ме спря и не го направих. Секунди след това топла женска ръка ме обгърна през кръста. Ясно виждах изящната малка ръка и макар и да се почувствах странно, знаех, че съм в безопасност и се отпуснах. След секунди с мек, като коприна глас чух да шепнат в ухото ми:
- Не се страхувай. Няма да ти сторя зло. Просто стой така и не се обръщай назад.
- Но коя си ти? – попитах изненадан аз.
- Няма значение коя съм. Почувствах, че имаш нужда от мен, че имаш нужда от някого точно в този момент...
- Но. – опитах се да я прекъсна аз.
- Замълчи! – каза ми нежно, но настойчиво тя, като сложи пръст върху устните ни, и ме изслушай. Знам, че утре имаш рожден ден и исках да направя деня ти малко по – щастлив и по – хубав от колкото може да бъде. Разбираш ли?
- Да. Разбирам. – Поех за пореден път голяма глътка въздух и вече наистина спокоен и дори щастлив се оставих изцяло в ръцете и, сякаш бях безпомощно кутре.
- Искам този ден да бъде специален за теб, искам да знаеш, че те разбирам, знам какво искаш, какво желаеш, искам да знаеш, че винаги ще има на кой да разчиташ било то в най – тежките си моменти. Искам да знаеш, че някой ден всичко, което си направил ще ти се върне, и тогава най – накрая ще се почувстваш цял и пълноценен. А до тогава живей, забавлявай се, учи се, труди се, трупай приятелства, влюбвай се, разлюбвай, живей.
- Сега наистина разбирам защо си с мен сега и ти благодаря, имах нужда някой да ми каже тези неща, макар че вътрешно ги знаех. Благо...
- Шшшшшшштттт. – прошепна ми тя и отново сложи пръста си върху устните ми. Нека просто постоим така докато дойде изгрева...
И така и стана, стояхме така, аз застинал и загледан в морето, тя притиснала се в мен. А ръката и все още ме беше обгърнала. И ето небето започна да придобива познатите си цветове, толкова различни, толкова красиви. Почувствах, че скоро момента ще свърши и тя ще си тръгне...
- Затвори очите си! – прошепна ми отново тя и след като го направих почувствах как ръката и се помръдна, докосна ме за последен път и се отдръпна. Почувствах как ме целуна по бузата и как се отдръпна от мен. Не се сбогувахме, нямаше нужда от това. Знаех, че ако имам нужда от нея тя отново ще бъде тук, до мен, прегърна ме в очакване на залеза. Така и не разбрах коя беше тя. Дали морска сирена, или просто момиче, което беше загрижено за мен или дори ме обичаше. Усмихнах се, обърнах се, но нямаше никой зад мен. Светлинките на градчето ми все още светеха, а аз разбрах, че беше време да се връщам. Станах, изтърсих дрехите си от прахта, обърнах се за последен път към морето и с приповдигнато настроение се обърнах и тръгнах към нас. Очакваше ме поредният ден, който обаче знаех, че ще бъде щастлив. Поех дълбоко дъх и благодарих на тайнственото момиче, което ми даде наистина много. Даде ми един изпълнен с емоции и щастие ден, повече от колкото можеше да поискам от някого.


Публикувано от aurora на 11.09.2006 @ 17:53:21 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Riven

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

13.04.2021 год. / 01:55:18 часа

добави твой текст
"“Хармония”" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.