Тогава живеех в онази къща, където бяха няколкото ми щастливи години.
Живеех в къща, заобиколена от руини. Около нея всичко рушаха, за да строят, а тя беше останала, докато й дойде ред. Следобедите си слагах едни кожени ръкавици и тръгвах да търся дърва, из развалините имаше най-различни летви, парчета от нещо, което е било мебели, останки, събирах ги, за да запаля печката вечерта и така се изучих и кое дърво как гори, кое става за огрев и кое най-добре дава аромат при горенето, нищо че най-бързо изгаря. Вечер се събирахме, за да играем бридж, играехме дълго до след полунощ и чудно как ни намираха адреса такситата на тази забравена от хората улица. В онази къща, когато вечер детето стреснато изплакваше и аз тичах в стаята му уплашена, за да махна паяка, спуснал се над леглото. Имаше паяци в тази къща. И мишки също имаше, няма начин, полски мишки, влизаха, излизаха, с една се опитвахме да се надхитряваме месеци наред и така и не ми се хвана в капана, а с какво ли не я примамвах. Връх на безочието й беше, когато всяка сутрин намирах изкопана дупката, която всяка вечер замазвах старателно. Един следобяд, така както си бях седнала на пода и обмислях този път с какво да й видя сметката, тя излезе на светло, показа се, малка сива мишка, с която до тогава не се бяхме виждали лично. Завъртя си главата, за да ме погледне. Изведнъж ми стана симпатична тази мишка. Беше си най-обикновена сива мишка, но я харесах. Не знам, може и да си въобразявам, че ме е разбрала, но от тогава повече не я видях. Тогава чак осъзнах, че сгреших. Не биваше да й го казвам. Беше си ми другарче през дългите дни и всъщност нищо лошо не правеше, само дето ми се разхождаше из къщата. Мила ми стана едва тогава, когато си отиде. Малкият принц обиколи вселената, за да открие истината, но беше късметлия – срещна мъдра лисица, а аз винаги стигам до истината мъчително сама. На края на всички човешки истории винаги има една истина, която се явява в образа на жълта змия, стрелва се и те връща в твоя си свят.
Сега живея в красива къща, не търся дърва, за да запаля огън, с който да сгрея някого, няма мишки, на които да се усмихвам, а детето ми не се стряска нощем от паяци, едно, че ги няма и друго, че порасна.
След есента идва зимата. Зимата. Това е. След това нищо повече не се случва.