автор: vui4o

Гмурнах се в косата ти.
Препънах се във всеки корен,
пребродих я и капнал от умора
се спуснах по извивките на мъдро чèло,
докоснах миглите несмело,
подхлъзнах се от заблестяла влага,
в дълбокото на езерни очи пропаднах.
Изплувах полуудавен от безбрежност
да капна върху устните ти нежни,
но зашеметен от дъхави целувки,
притичах с неумели стъпки
и впих се в бялото на тръпнещата шия.
Пулсиращ бях готов да пия
от яркото на кремавата кожа,
но сетих се, че смъртния не може
да притежава свойте богове,
а коленичил моли и зове….
Обезверен от красота и ням
помолих блудните гърди за храм.
И слян със пътя на безкрайни вени
припаднах върху тях изплашен, бледен.
Събудих се от допир на коприна,
безбожно ласкава, зефирна
и в ромона на тази чистота
видях надигащите се зърна.
Но нямах право земен бях
и в ужаса на плъпнал страх
отблъснах тази красота,
пропадайки сред нова висота.
Преминах гладкото ти тяло,
пиян от рай, залитащ от отмала
и в обтега на струйните бедра
на пода паднах - моята земя.

Поседнах да отдъхна от екстаза.
Видя ме ти и с удар ме размаза!