автор: ben

Аз, за разлика от тебе,
зная точно колко ми остава.
Няма да имам достатъчно време,
затова ще го карам направо.
Бях ти казала, че те обичам...
Ако си забравил - ще ти го повторя.
Във вечност няма да ти се заричам
(вечността е онова след гроба).
Съдбата ме дари с дълбоки рани,
които тъй и не успях да излекувам.
Може би защото не го браних
сърцето ми със мене се сбогува.
Все тая! И за миг не съжалявам -
живях като за няколко живота.
Сега каквото ми остана го раздавам
(да не ми тежи по пътя към Голгота).
Просто нямам за кога да го отлагам.
Утре може никога да не настъпи.
Затова каквото чувствам си го казвам -
пропуснатите мигове са твърде скъпи.
А ти не трябва да се чувстваш длъжен -
не съм ти давала, за да ми го връщаш.
Аз казвам истината - ти можеш да лъжеш,
а на любовта със присмех да отвръщаш.
Повярвай нямам време за преструвки,
нито някакъв театър да играя -
исках онези няколко целувки,
за да бъде по-малко нещастен края.
И ако можех точно в твоите обятия
бих избрала да е последната минута,
да те усетя с всичките си възприятия
преди единия да каже "бях до тука"...
И всеки божи ден за туй се молих
- поне да мога да те изпреваря.
Какви ли не усилия положих
да бъда първа. А защо не бях?! Не зная...
Може би във твоите прегръдки
за нов живот намирах нова сила.
Изпивах те на няколко горчиви глътки
и те ми стигаха да съм щастлива.
Наивно бях започнала да вярвам,
че със тебе ще получа изцеление...
...
Отиваш си и за пореден път разбирам:
смъртта предхожда всяко възкресение...