автор: Bachi

Заспал, омърлушен люляк. Някакси пребъднал в старата ваза и мътната вода. Нямаше кой да се погрижи за него, докато обраслите в мухъл и покрити с влага стълби на старата къща се срутваха протяжно пред облика на бъдещето.
Остър поглед пронизва стъклото на педантично почистения овехтял прозорец. Двете очи надничат измежду листата на меланхоличните цветя, саксийно разпределени по перваза. Това е някакво дребно човече с малка, лъскава физическа формулировка, изпълняваща функциите на глава.
И защо ли тази дебела, къса тояга стоеше чинно до прозореца - сякаш че някога инвалидната количка щеше да ù позволи да се разхожда из стаята! А това като че ли никога нямаше да се случи...И ето тук е мястото и моментът да запитаме не дотам възрастния старец за какво, всъщност, я използва, какво се е случило и какво следва да се случи?
Но - май се налага да изчакаме до сутринта...
Лека нощ!
* * *

Когато навън валеше дъжд, когато реката прииждаше и когато вятърът закриляше самотата на волните души - в такъв един ден - настъпи мрак. Птиците изкряскаха предупредително, разбудиха реката и си легнаха да спят; те нямаха ни най-малкото желание да освидетелстват, що щеше да се случва.
Там, сред мрака и сред волността на мислите, се зараждат стремежите и идейните копнежи. Там, сред хаоса на ридания и страдащи желания, покълнват гениалните неправомерни и противосантиментални линии на поведение.

Ако някога чуете как някаква пчела жужи над главите ви, не се обръщайте назад. И ако много ви се прииска да се поспрете и се вслушате в песента на някоя птица, по-добре скрийте добре сърцето си, за да не го улучи някоя объркана стрела. Тогава, когато пеперудите затанцуват около вас, значи започвате да сънувате и най-добре ще е да заспите, иначе може да се случи нещо непредвидено; така че: Лека нощ!...
* * *

Но защо този човек се спира? И защо така уморено и банално провлачва нозе? Мъкне се протяжно към своята съдба; пролазва страхливо около хълма на решенията, от които трябва да си избере едно, или, замижал, да протегне ръка и наслуки изтегли лотарията на собствения си живот.Защото просто няма друг начин!
И ако вие сте този човек, какво ще направите?...
Не, тихо...Моля, не лъжете- аз ви виждам!...Наблюдавам ви: Вие поемате...но това, разбира се, е тайна. Да - само между мен и...теб; теб избрах. Ти си моята най-невинна жертва и аз ще следвам твоя път. Оказа се в неподходящото време на неподходящото място (това за публиката), а може би, всъщност, в точното време на точното място...

Хиляди прахоляци, хиляди кълба от затулени мисли. Толкова пръски вода обсипаха твоите мисли, но не успяха да затрият възпламенилия се копнеж по убийството на светлината в душата на надеждата; така че инвалидната количка е идеален маскарад, а тоягата е точното оръжие.
(Но, извинявайте: Започвам да си мисля, че вие считате злокобния физически образ на светлоидейния ми герой за мобилно сакат. И до известна степен имате право, защото му е отнета възможността за проява на най-ценното му до този момент движение- метаболизмът на чувства .И понеже Никой - както сами разбирате е логично да се нарича - почувства осакатена своята душа, реши да го превърне в обществено достояние, за да накаже всички виновни и невинни за личната му "трагедия". Та, случи се така, че седна в инвалидна количка, защото повярва,че е сакат или душевно невалиден, или какъвто и да било там инвалид. Инвалид!)
Тази идея му послужи наместо приказка за приспиване една вечер и той засънува.
Лека нощ!
* * *
Сънят:
Прозаичен и банален. Абстрактно артистичен. Просто сън!
Чувствата- непокълнали семена на пролетни цветя;миражите- реалност.
Една тояга, изплетена от тънките стебълца на непоникналите цветя, заемаше все по-голяма част от пространството на заспалите му видения( а някои хора ги наричат "съновидения"). Тази тояга постепенно замъгли полезрението на обречения щастливец и неусетно за самия него, се наста- ни като в най-удобното кресло в личния си хол в душата на героя. -Герой на трудовата класа; Герой на ораторстващите опозиционери; Герой на борбата за живот и на борбата с Живота. Та истински герой, ви казвам! А вие, пък, май ми повярвахте! Е, недейте, де! Не бъдете чак толкова отзивчиви! Това не се брои за благодеяние в Рая. Пак се попрестарахте!...
Та като си говорим за онзи невалиден герой - инвалидът - ми се струва, че започвам да го откривам у Ваша милост и вас в него.
Обаче моят герой си има едно сигурно оръжие - тоягата. Вечер я подпираше на стената до прозореца - откъдето идваха и през който си заминаваха всички злини. И - заспиваше. Той е спокоен; Тоягата, в този момент е безсмислена,безсилна... - вие сте спокойни. Така че - Лека нощ.
* * *
По улицата вървят хора. По улицата не вървят хора.
Малкото човече, чиито цветя никога не поникнаха и в чието битие и люлякът- единственото цвете в живота му- най-накрая увяхна, удряше жестоко всички тези присъстващи и отсъстващи минувачи със своята тояга;той- великият герой - дори виждаше как те умират в безнадеждна агония и се смееше, и се смееше...без глас ( поне никой не го чуваше), защото никой и не виждаше безплътното присъствие на обречения щастливец; Никой и не усещаше фаталните бичове на целеустремената му към безвъзмездно ликвидиране мисъл.
Някой някога беше ли виждал този светъл герой? А той така ярко блестеше с личната идея за собствената си слава...Гореше сърца..., изгаряше своето...

Един ден на една улица избухна пожар. И никой не успя да го погаси, докато не изгоря цяла една къща.
Замириса на горящ люляк.
* * *
Хиляди завеси се разтваряха и затваряха. Денем поемаха светлината, а нощем я запазваха само за себе си.Но никой никога не разбра, че тази светлина беше отражение от хиляди огньове на опожарени къщи с дъх на люляк

25-28.04.00