автор: Tiranozavar

Щедро. Думата, с която се буди. Нощта избледнява до розово влакно, къса се под клепачите му и в гърлото му нахлува хлад, кара го да се дави. Той се завива през глава, свива колене към тялото си, ръцете му обгръщат петите и ще остане така, докато дишането му се успокои и сенките от сънищата изчезнат.
Сега си представя въздуха навън като стена, която опира рамо до прозореца, блъска го и в стаята нахлува остър и хладен вятър, който кара кожата му да настръхва. Пулсът трепти в китките му, коремът му е свит, мирише на кисело, на престоял въздух, който извира на топли и влажни тласъци от гърдите. Това е смрад, мисли си той, под езика се натрупва тиня, гласът се дави във влажна, сивожълтеникава лига. Вселената е щедра само на страхове и смрад, на кошмари, в които тялото ми се разпада, а после ме погребват под спечена, вмирисана на блато земя.
Трябва да спра да мисля, шептят устните му, той опъва гръбнак и изскача от леглото. Силуетът му преминава по стената, стига до огледалото, където той вижда профила си, като изрязан с нож, едно равномерно и спокойно движение, което го откроява от полумрака наоколо и открива бялата му кожа, опънат гръбнак, прихванат в гъвкави мускули, дълги, силни бедра, спокойни пръсти на ръцете.
Няма повече, няма повече, няма повече, си повтаря наум, докато петите му потъват в избелелия килим, и после, когато водата гали челото му, носа, бузите, брадичката, нахлува с леден порив в устата му, стига гърлото, клокочи надолу към корема му, прерязва слънчевия сплит, си повтаря думата „Щедро" още няколко пъти, ето така, тихо и бавно, на срички:
- Щед-ро, Щед-ро, Щед-ро
А после заваляйки език зад зъбите, с мокра ласка по венците - Шшшшштедро, после бълбукащо - ш….ш….ш…, с устни, които се оформят като плодник - щедро.
После се облича бавно, педантично, третата дупка на колана за острия зъб в другия му край, триъгълният възел на вратовръзката, четката за дрехи, която облизва с грапав език ревера на сакото, обувките, които лъска старателно и дълго, докато заличи и последния мътен, мръсен отпечатък. После последен поглед върху огледалото, където вече вижда друг мъж - лъснат, изряден, почти непознат.
После стъпките му навън по алеята, върху тревата, между колите, сянката, която го следва, изниквайки под подметките и която се пречупва на две, когато той пали автомобила си. После огледалото за обратно виждане, в което за миг мерва перфектно пригладената си коса и извивката на ухото. После дланите му обхващат волана и той се наслаждава на добре поддържаните си нокти, които потъват в кожата. После се съсредоточава в пътя, следи осевата линия, опиянява се от шума наоколо, двигатели, които се задъхват, форсират, кашлят, гуми, които оставят следи по асфалта или такива, които минават бързо край него и той се усмихва, защото вече е забравил, а под ризата му тялото мирише на чисто, без следа, без спомен за водите, които го обгръщаха само преди час. После паркира, разбира се, на равно разстояние от двете коли вляво и дясно, включва алармата, колата му намига зад гърба и той се слива с потока, който се изкачва нагоре, пълни на равни части вътрешността на асансьори, после пълзи по коридори, отваря врати, после прозорци, телата се отпускат в кресла.
Той оглежда критично бюрото си за прах, подрежда книжата в единия ъгъл, като следи да са подредени по големина, отдолу по-големите, над тях малките по размер, а после отделни листове, прихванати с кламери. После той говори по телефона, гласът му е равен, мъжествен, с нисък тембър, овладян. Чете вестник, ядосва се, проверява резултатите от спортните състезания, заглежда се по снимка с голо тяло на жена, прехвърля страниците между пръстите си, сякаш са направени от много фина материя, радва се на гъдела им по кожата. След това й се обажда. На нея, която винаги очаква позвъняването му. Изтегнал тяло в стола си, той говори бавно, а пръстите му си играят с един молив, тя го е чакала преди час, но той е бил зает, затова звъни сега, едва сега намира време от толкова работа, тя знае, той вече й е казвал или поне се досеща. Тя омеква, гласът й притихва, по неговите устни се разлива усмивка, той дава обещание, тя се оживява, той чувства тялото й от разстояние, кожата, която се затопля само от гласа му, коленете, които леко се раздалечават, дланите, чиято вътрешност е влажна, устните й, леко напрегнати. Той удължава играта максимално, опитва се да се шегува, тя намира шегата му за подходяща, но игриво му прави забележка, на която той прихва и смехът му се разлива като огън, който я опиянява. С едната си ръка тя търси чантата, отваря непохватно ципа, вади малко огледалце и го поднася пред лицето си. Оттам я гледа друга жена, с плитки бръчки около очите и кожа, която тя намира за уморена. Вижда ивици влага под клепача и държейки телефонната слушалка между рамото и бузата си, тя се опитва да изтрие капчиците пот по слепоочието. Тя установява, че той не я слуша, а той си представя корида, на която пробожда измореното и запотено тяло на бика с остро копие, което потъва между плешките на животното и то се свлича на предните си крака, а по муцуната му избива млечно бяла пяна. Той притваря очи и чувства възбуда, защото до срещата им остават само няколко минути, докато стрелката прекоси наполовина часовника с 12 равноотдалечени ребра. После те затварят и тя дълго държи ръката си върху слушалката, за да усеща топлината й, а той оправя вратовръзката си, която се е шмугнала някъде под сакото и се мачка върху овлажнената му риза.
После той върши работата си механично, като метроном, с усмивка, която се плъзва наполовина през лицето му, а после грейва в огледалните витрини, по които пробягва сянката му. По пътя той чака светофарът да блесне в зелено, една смугла фигура се приближава до него, една ръка се опитва да го хване за китката, някакъв мъж го моли за монети. Той не обръща внимание, продължава напред, през пунктираната линия на улицата, сякаш пресича мост между две вселени и върви към нея, докато в гърдите го блъска вятърът. Тя го чака зад тази врата, в това кафене, свряно в безистен, където никой не може да ги види. И където не влизат просяци, не ги разсейват, той оставя тлъст бакшиш на бармана, изпива питието си набързо, докато тя нервничи, защото бърза. Бързо е по-хубаво, казва той и я прегръща през талията, докато двамата почти притичват през булеварда и се вмъкват в изоставената сграда. Докато той рови с устни под кичурите й непокорна коса, а тя се опитва да повдигне полата си по бедрата нагоре, някъде по горните етажи се чува шумолене, но това ги възбужда и те бързат да свършат, защото светът е бърз, вселената прави светкавично завъртане около оста си и утре те ще бъдат старци или няма да ги има. Той се задъхва, но не изпитва отвращение, когато вижда по тухлената стена да притичва с дългите си грациозни крака огромен паяк, тя му шепти нещо, но той не чува, защото слухът му е останал някъде сред шума от улицата, насочен към ръмженето на двигателя, толкова податлив под ласката му, на уверен, спокоен шофьор. След това ненадейно тя придърпва полата си обратно до коляното, коленете й се отдалечават, той я пита нещо тихичко, на което получава в отговор ускорено, нащърбено дишане. Той вдига ципа на панталона си, който леко заяжда, оправя колана си, като опипва с показалец острието на езика му, чувства се удовлетворен. Умиротворен, си казва с усмивка, защото е прочел думата тази сутрин във вестника. Мир, казва и на жената, която прихва и когато устните й се разтягат той вижда бръчките й по-дълбоки, а от сенките в сградата кожата й изглежда сива. После двамата излизат, а отстрани фигурите им са отчуждени, тя върви малко пред него и той вижда, че чорапогащникът й е усукан и неочаквано изпитва към нея съжаление. Изравняват крачките си и той задържа погледа си неочаквано дълго върху профила й. Заедно изчакват червената плътна светлина от светофара да изгасне, заедно обръщат поглед по посока на човека, който отново се опитва да изпроси монети, но и двамата остават мълчаливи, а от телата им извира хлад.
После се разделят, той отново прекосява булеварда, влиза в стъклената сграда, натиска 6-ото копче в асансьора, който плавно го издига над земята, а от плъзгащия се звук на вратите леко му се гади. Почти не вижда фигурите около себе си, защото вече е изморен. Отива в кабинета си, съблича сакото си, след това се отправя към тоалетната. Мие старателно ръцете си, след като е подушил пръстите си, после оправя с вода косата си, гледа се продължително и сякаш от упор, после разменя празни думи с мъжа до него, съсредоточен в писоара с изопнато лице и леко отегчен, изпълнен с досада поглед. Обръща му гръб, върви по коридора, а в ноздрите му се борят миризмите на урина и сапун, мисълта, че този мъж не го харесва, че е заплаха за него, но шумовете го поглъщат и той забравя за леко прегърбената му фигура.
После отново говори по телефона, но не с нея, а с други хора, които го дразнят, разсейват от перфектната подредба на стаята, хора, които искат, а по-малко дават, които настояват, по-рядко се усмихват, почти никога не се смеят. Той балансира между гласовете, някои от тях ухажва, с други гласът му е стоманен, отчужден, а понякога раздразнително властен. После поглежда часовника си и става нетърпелив, отново посяга към телефона, иска да я чуе. Тя отсъства, излязла е, гласът на мъжа отсреща го дразни и той затваря бързо, защото не иска да се разсейва, подушва ревера на ризата си, иска да открие миризмата й там, но платът не мирише на нищо и той въздъхва облекчено. След това излиза от стаята, несъзнателно се оглежда за онзи мъж от тоалетната, за погледа му, в който бе срещнал враждебност. Не може да си обясни защо го търси, за какво му е притрябвал и защо вижда под клепачите си ръбът на панталона му, опрян във влажния, лъснат току-що под.
Телефонът в джоба му звъни и той търси с пръсти апарата, това е тя, с много отдалечен глас, която му обяснява, че е било хубаво, но сега не може, защото трябва да се прибере, защото бърза и защото други неща, които той не иска да чуе и припряно затваря.
След това мускулите на дланите му се стягат, той иска да удря, да разбие тази стена, да размаже физиономията на случаен мъж, когото засича по стълбите, да се върне на онова кръстовище и да даде монети на онзи просяк, а после да го покани на вечеря.
И той несъзнателно се отправя към онова място, през което днес мина два пъти, но нито веднъж не спря поглед върху човека, който искаше нещо… Спира на светофара, но вече не чака смяната на цветовете, оглежда се, до него млада жена с дете на ръце бърза да премине, мъждукащо проблясват реклами от отсрещната страна на улицата и той иска да се разходи, минава покрай отворени гостоприемно врати на ресторант и решава да спре. Сяда на бара, посочва с показалец бутилка уиски, а после дълго се налива без да вдига очи от чашата, където бавно се топи поредната бучка лед. Влачи крака към тоалетната, но там няма никой и той може по-дълго да гледа себе си в огледалото и да се наслаждава на внезапно връхлетялото го облекчение, че е сам.
После махва вяло на такси, свлича се на седалката до шофьора и нахално се вглежда в него. Утре ще оставя на онзи нещастник монети, си мисли, и на този ще оставя.
После колата свисти по улиците, клаксонът се обажда на два пъти, мъжът до него псува, а на него му се гади все повече и повече, и поднесен от инерцията на един завой той накланя глава към мъжа и от устата му се изсипва цялото съдържимо с остра миризма на вкиснало.
После чувства върху себе си силните ръце на мъжа да го измъкват от колата, после усеща ударите му по лицето си, но той не изпитва болка, а само приятно замайване, сякаш е очаквал, сякаш е искал някой да го удря и той да се свлече върху студения мръсен асфалт.
После мъжът крещи в лицето му, пребърква джобовете му, мърмори. После колата се шмугва в потока от движение, а той не може да се изправи, ръцете му са раздрани, а лицето окървавено. Опитва се да изговори нещо, но никой не го чува, защото сега тялото му е като ларва, която провира мазното си, вонящо тяло между хората и никой, никой, никой, никой не протяга ръка…