автор: petkraski

От крайпътната спирка
младостта ми подсвирва -
и поема по прашния път.
Накъде ли отива
младостта ми красива -
катаджии дано да я спрат!
С хоризонта се слива -
босонога и дива;
как ли биха могли да я спрат…

И седя край шосето,
и седя там, където
се е скъсала пътната връв.
Над тополите стари
слънце пали пожари
и обагря зеленото в кръв.
По асфалтната лава
младостта ми оставя
пресни стъпки от алена кръв.

В проста селска талига
старостта ми намига -
отминава табелата "Стоп".
На банкета отбива
и ми казва свенливо:
"Хайде, качвай се на автостоп!"
На банкета отбива
и ме кани учтиво
да приема един автостоп!

И потегляме бавно,
и дори е забавно
да подвиквам на волския впряг;
а над кладна жарава
хладен вятър повява
и обвива ни сив прахоляк.
В проста селска талига
старостта ми намига
и ми казва: "Ще стигнем по мрак".

А когато пристигнем
тежки чаши ще вдигнем,
ще пируваме буйно в нощта -
там под звездната шапка
пътят свършва внезапно
пред невестата моя - смъртта.
След венчавката кратка
под букет незабравки
ще се любя безкрай със смъртта.

И какво, че немирно
младостта ми подсвирна
и замина не знам накъде!
В проста селска талига
старостта ми намигна -
при невеста ще ме заведе.

Тя ще бъде красива,
босонога и дива,
ще ме гледа с очи от седеф.
След прощална венчавка
по безброй незабравки
към звездите ще ме отведе…