автор: josefinne

Слънцето протягаше вече сънливи лъчи над замръзналите покриви на къщите. Зима - студена, и по невинно красива, ръси сухите си замръзнали сълзи. Аз стоях на прозореца, изрисуван от някой незнаен художник с причудливи ледени фигури и гледах снега навън, който се трупаше, и трупаше.
Вкъщи е топличко и сухо, не смея да изляза навън, не искам да ми е студено. Снежинките се заиграват във въздушния си валс, една с друга, въртят се, сякаш ми махат отвън да дойда и аз при тях: „ Не, не" - отвръщам - „ не ми се танцува." - и продължавам да ги гледам.
Идвам и аз някъде от небето, където съм била близо до слънцето, до небето. Някой облак е отронил една кадифена снежинка и това съм била аз. Политнала е снежинката надолу към земята, носена от своите мечти и надежди, летяла е все надолу и е била така красива, бяла и чиста. Но не паднала в мръсната кал долу, а - в сълзите на едно момче. И се влюбила нежната снежинка в синокото момче. Искала да го погали, да го целуне, да го прегърне, да го утеши... Но ръчичките й били твърде студени. Затова се настанила тя в топлата му сълзичка и макар мъничкото й телце да се разтапяло с всеки миг тя протягала кадифените си бели ръчички и галела бузките му, стичайки се по тях : „ Не плачи, не плачи , мое синеоко момче, не тъжи..." Спуснала се сълзата по бузата му, погалила брадичката му , заедно със снежинката и паднала мъртва на обувките му.
„Защо плачеш, синеоко момче? „ - Питам аз, която стоя на прозореца и гледам танцуващите снежинки, скрита в дома си. Момчето не се обръща : „ Не плача..." - отвръща. Избърсва сълзите си и ме поглежда: „ Не плача." - крие то странни нотки на мъка в гласа си - „ Не плача!"