автор: josefinne

Depeche Mode - Only When I Lose Myself


Сигурно се сещате за онези студени дни, в които температурите не са чак толкова ниски, но когато излезете навън, студа се вмъква през ръкавите ви , плъзва нагоре по беззащитеното ви сякаш тяло и ви разтриса изцяло. В тези дни винаги ми се е струвало, че смъртта вилнее и ме гъделичка с този студ.
Казва ми, че ще дойде и за мен, да не забравям, че няма да живея още дълго.
В един такъв ден, който смъртта беше откраднала от живота, се случи и това, което ще ви разкажа. Той стоеше премръзнал , свит в якенцето си, с ръце в джобовете, сякаш пък можеше да спре студа да се вмъква през ръкавите му. И адът сигурно замръзваше вече. Слънцето грееше , но със студени лъчи, които не топлеха, а сякаш изстудяваха земята още повече. Но това нямаше ни най-малко значение. Той беше дошъл пет минути по-рано, въртеше се в кръг и я чакаше на обичайното им място за срещи - Моста на влюбените. Не я беше виждал от две седмици, четиринадесет дни, триста тридесет и шест часа, двадесет хиляди сто и шейсет минути, както беше успял да сметне. Всяка минута без нея му се беше видяла два пъти по-дълга и твърде мъчителна. Мечтаеше да е до нея. Всяка песен той искаше да й посвети, да й каже по милион начини, че я обича. И все тя му беше пред очите. Никоя друга не приличаше на нея, затова и никоя друга той не харесаше. И въпреки че беше непоносимо студено, той нарочно беше дошъл пет минути по-рано, за да не я кара да чака тя в студа, а и за да не се случи така, че да изпусне още някоя скъпоценна минута с нея.
Извади ръка от джоба си и веднага усети студа да се впива в кожата му. Погледна часовника си - вече бяха минали пет минути след уговореното време. Тя всеки момент щеше да дойде. Отново върна ръката си в джоба. Потрепера. Освен чакането, студа го изнервяше още повече. Клаксонът на някаква кола изписка, сякаш точно в ухото му. Тия коли няма ли да спрат да шумят, защо хората не млъкнат, говорят страшно силно...! Той започна да обикаля в кръг, за да се стопли.
И ето не след дълго се появи и тя от подлеза. Топло щастие се разля в гърдите му и разцъфтя на лицето му в усмивка. Студът изчезна, хората сякаш млъкнаха, колите не шумяха. Очите й се огледаха и се спряха на него. Погледа й го придърпа като магнит и той покорно тръгна. Колкото по-близо беше до нея, толкова по-широка ставаше усмивката му. През всичките двадесет хиляди сто шейсет и пет минути той беше мечтал да я прегърне и сега можеше. На крачка от нея , той извади ръце от джобовете си и ги разтвори.
Щеше да е хубаво, ако разказът ми завършваше тук, но не. Магията на краткия разказ е, че в него винаги има едно „но" и аз все още не съм открила друга завладяваща формула, с която да занимавам така увлекателно, както с тази двубуквена, ала така съдбовна думичка - „Но"...
Тънката й и нежна ръка, леко свита в лакътя, се простря като мост между него и нея. Дланта й лежеше на мястото, където под пластове плат тупкаше сърцето му. Първата стрела хвръкна, ехо от другия край на моста и попадна право в целта - „ Не" - каза тя. Очите се спряха, усмивката повехна и ръцете, разтворени за прегръдка се събраха. „През тези две седмици се случиха много неща и аз вече не съм същата. Просто нещата се промениха и не искам вече да сме заедно..." - Стрела след стрела, рана след рана беше всяка дума, изречена от любимия глас. Няма смисъл да ви разказвам какво му каза още тя, как се опита да го успокои. Думите й бяха без значение, дори и той не ги чуваше. В този кратък момент, по-кратакък дори от минута, всичко се превърна в спомен, пет месеца изведнъж от настоящето политнаха в миналото. Студа се плъзна по голите длани на момчето, впи се във вените на китките му и запълзя нагоре. Не усети болка, защото всяка смъртна рана преди да заболи, просто тупти, безчувствено в този момент, предусетило болката, сърцето просто забавяше ход, някак тежко изтласкваше вече живота. И той само стоеше, гледаше как трепкат очите й, как чупливата й коса гали раменете й, нито тъмна, нито светла, сякаш на прага между деня и нощта, усещаше колко гладка е кожата на ръцете й, попиваше розовината на устните й сякаш беше захар за очите му и тя му се стори още по-хубава от преди. Поиска да задържи това завинаги, но все по-бързо моментите се превръщаха в минало, времето сякаш беше заминаващ влак и той тичаше до него. Част от него завинаги щеше да остане в миналото и той никога отново нямаше да се почувства цял.
Сигурно, ако тя знаеше какво му причинява, щеше да направи друго. Сигурно е така, но нейното сърце все още не беше чупено. Не знаеше какво е и й се струваше, че скоро ще му мине, че всичко е просто и на него ще му е така лесно, както и на нея сега. Глупаво дете, нали? Но никой не може да знае що е болката и не може тя да му бъде описана, докато сам не я изпита. Дано той й прости, че направи така с него. Дано й прости , че чак сега написа този разказ, защото той го заслужаваше много отдавна.