Вървях из коридорите на базата близо два часа, като ръката ми извади ръчния лазер. Още преди да ме пратят на изследователската мисия /която изпълнявах сега/ беше ясно, че от много отдавана базата е изоставена.
Историите за Космоса знаят много такива места - изоставени, полуразрушени или напълно унищожени. Необитаеми.
Има и други истории - места унищожени, без капка живот в тях, но приютили създания невиждани, най-често враждебно настроени.
Не знаех какво може да ми предложи това място тук. От нищо, до нещо с което да не мога да се справя.
Докато размишлявах над това, ушите ми доловиха слаб шум. Поспрях, за да се ориентирам. Като че ли идеше отвъд няколко разклонения на централния коридор. Закрачих натам със същата скорост, както досега.
Мрачните, потънали в сенки, коридори не навяваха хубави мисли.
Шума нарастваше с всяка крачка. В края на коридора вдясно видях голяма двойна врата. Иззад нея идеше звука. Бутнах я, а вратата не оказа и най-малкото съпротивление и - в разрез с очакванията ми - се отвори безшумно и плавно.
Помещението приютяваше много машини. Една от тях работеше. Шумът беше силен. Влязох.
Димяща чаша кафе /?!/ бе оставена на масата, до стария шкаф.
Чух стъпки и се обърнах.
Възрастен мъж в лабораторна престилка бе спрял на вратата.
- Привет! - приветливо каза той.
Кимнах.
- Да Ви се представя - професор Енгелщайн.
Представих се на свой ред.
- Имаме много работа, но мога да Ви отделя няколко минути.
Гледах го смаяно, а лабораторията... сега кипеше от живот - разни хора ходеха насам-натам, или разговаряха помежду си.
- О, - сепна се професора. - забравих нещо. Той се запъти към вратата. - Аз ей сегичка... Вие само изчакайте...
Вдигнах рамене. Професора изглежда прие това за «да», защото припряно се обърна и излезе.
Излязох след него... само за да се озова в познатия тъмен, тих коридор. Нито следа от професор Енгелщайн. Удивен до онемялост стоях като древна статуя. Извърнах се към лабораторията - празна! Нищо не показваше, че преди малко там видях много хора. Дали не халюцинирах?! Чувах само как машината работи.
Прекрачих прага на вратата... и всичко се върна: хората ходеха от една машина на друга, разменяха си папки, подобни на медицински картони; разговаряха уживено. А досами мен професор Енгелщайн ме гледаше с укор в очите.
- Ама какво правите? От половин час Ви търся!
- Извинете, професоре. - измънках. - излязох...
- Така не може, млади човече, така не може.
След тези думи ми връчи подобна папка, като медицински картон.
- Ето. Тук е написано всичко. Четете, четете, млади човече! - развълнувано ме подкани.
Хвърлих око на листовете, изписани ситно с формули и обяснителни бележки.
- Да. - обадих се. - ама...
- Не Ви е още ясно всичко, знам. Но сме близо, много близо до крайната фаза на проекта.
- Крайната фаза... - глухо чух гласа си.
- Да. А сега бих Ви помолил да не мърдате оттук; ще ида да занеса резултатите. - грабна обратно картона. - Вие се чувствайте удобно, не се притеснявайте. Разходете се, поогледайте. Но не пипайте нищо! - размаха пръст той. След което бързешком се извърна и излезе.
Дали да го последвам?! Отказах се и се заоглеждах.
Машините, както ми се стори преди, наистина бяха лабораторни - тихо бръмчаха, а през устройствата принтерните перфокарти работеха бързо и точно. Отидох до машината, която бях чул да работи. Между нея и шкафа имаше локва тъмно петно. Отведнъж разпознах кръвта.
Сам без да зная защо се наведох към шкафа, за да измъкна стара връзка ключове.
- Но нали казах да не пипате нищо. Помолих.
Стреснато подскочих.
- Аз...
- Не се оправдавайте. Да, това са само връзка ключове. И не е станала беля, но си представете че пипнете нещо...
- Никога не бих...
- Да, никога не бихте, точно както сега. Поне не пречете, млади човече. - каза. След което се обърна и продължи нещо там да работи, да прелива в разни колби и тихо да си мърмори в обляната от мека, но ярка светлина на лабораторията.
Гледах го мълчаливо. Той си записа нещо в картона, сетне след кратък размисъл го задраска яростно, обърна листа и записа друго на следващия. Замислен се запъти към вратата. Почти веднага изкочих след него, само за да се озова в познатия притъмнял и притихнал коридор. Никаква следа от Енгелщайн.
Постоях известно време; след малко надникнах в лабораторията, само за да видя как професор Енгелщайн разговаря разпалено с колегите си.
Крайно озадачен бях. Бавно взех да се връщам към совалката, кацнала пред развалините на това място и очакваща моето завръщане, като се чудех какво ли щях да напиша в доклада си до командването.