автор: tamara

Така се започна моята игра с "огъня" на съдбата. Там, в онова кафе, на онази маса. Вече открила "него" преминах към втора точка от плана си. Сега трябваше само да успея да го задържа. В този сюблимен момент отидох до тоалетната. Имах нужда да си напудря носа и да стана "красива". На харабия казано това означаваше да си извадя черните гурли грим от очите и да си изтрия мустака червило над устните.
Да го задържа, него, чи4кото, не беше лесно. Уж бях млада, усмихната, а се оказа, че точно от това го е било страх. Както и да е - промених се. Постигнах целта си. Спечелих си битката. Но загубих войната, зашото животът така се завъртя, че той стана мои онази късна вечер, а аз бях негова за повече от 2 години.

Така аз поех с пълни гърди първите ни общи глътки въздух и с пълни бузи издухах другите неща в живота си. Нямаше други мъже, нямаше всъщност нищо друго за мен.

Приятелките не след дълго започнах да ги срещам само в училище, да, тогава когато ходех. Започнахме да бягаме от час, защото междучасията бяха твърде кратки за да поберат всичките ни "Радини вълнения". Смяхме се, клюкарствахме... Беше винаги весело. Присмивахме се на отличничките, които все още нямаха нашият "опит".

Вечерите, пак се връщах при него. Двамата в спокойна (не любовна) идилия пак дълго и беззвучно седяхме пред телевизора. Почнах да трупам излишни отсъствя и същевременно неизвинени за годините ми колограми (или май обратното:) Бях се пенсионирала от моминския живот и с голям късмет спечелих на промоция абонамент за списание "Наш дом", за дълги месеци напред.

Но всичко това ми харесваше. Та как иначе!? Нали точно това исках! Знаех, че точно от тези жертви тръгва строежът на "истинският живот". Животът които беше да имаш 2 деца, съпруг, 3 стаи с кухня и доживотна работа. Това също са извадки от моята лична статистика на 17 годишна. И така, аз като добре възпитано СОЦ-че мислех, че това ме чака и мен. Реших да "надхитря" системата и да започна от рано; да намеря спътника до мен с уравновесен характер, с поглед към семейството, а не навън; общо-взето някои, на който може да се разчита в трудните условия на нашата страна. Ето какви тежки мисли ми се мъдреха в главицата.

Доста трудно обаче извоювах одобрение от родителите си. Той на тази възраст, пък и на която и да беше, нямаше работа и по-страшното нямаше интерес към такава. На въпросите около него отговарях с истината, добре спретната във вида, в които фамилията ми да я приеме. Преструвах се пред тях, и лесно забравих да спра да се преструвам пред себе си. "Новата" истина беше по-хубава. Попаднах в собствената си клопка. Щрак! Железен екот...
Иначе той беше добър човек... Това вече честно :) Но дали беше достатъно, дали беше важно?! Не се питах.

Първите ни месеци след началното въодушевление, не любов, бяха ужасни. А аз, като добре възпитана мома, без даже да осъзнавам, плавно се носех по поговорката "Като веднъж си се хванала на хорото- ще го изиграеш!" Тропках, скачах, падах, ставах... Но всъщност що за небивалица подшушва таз народна мъдрост?! Може би аз я приех твърде буквално, с багажа на 17 годишна?

И така, влачеше ме хорото-навик през полянки, после през гори, все по-навътре и по-надълбоко към рутината. Крепеше ме единствено надеждата, че всичко ще се оправи, че нещата ще тръгнат на хубаво. Мислех си че той ще си намери работа (ей така, без да я иска?), че аз ще се вплета отново в околния свят (ей така, без да излизам?) и че ще се засиля в училище (ей така, без да го посещавам?)

След двете ми години вярност към него, или по-точно вярност към собствената ми идея за нещата, аз успях да се измъкна от "огъня"! Бях малко опърлена тук-там и изплашена от светлината на външния свят, но след всичкитете тези месеци глад на емоции, аз се втурнах обратно в живота и натъпках дните си с много пороци. Винях него, за това че ме беше състарил, но добре знаех, че аз самата исках всичко това. Аз го избрах онази нощ, аз го наместих в представите си. Аз го го спечелих. Промених се защото исках, може би защото ми се играеше малко на "майки и деца".

Женска му работа.
Понякога и аз не се разбирам.


(Сега, 4 години от раздялата ни, той още е без работа и живее със майка си. Не се е оженил, доколкото знам.)