автор: kamik

Преди да притъмнея от обида.
Преди да озверееш от безсилие.
Събирам честност - за да си отида.
И конят ми нетърпеливо цвили.
Познава ме - предвкусва свободата.
(И самотата - те си ходят редом.)
И само чака жеста на ръката ми.
Но тази нощ ръката ми е гребен.
Разресвам ти разчорлените облаци -
надвесените над телата мисли.
А всъщност ги разрошвам още повече -
до питанка, до отговор, до писък.
Докато още светя от доверие,
докато още ме четеш със пръсти -
ще си отида, за да се намеря
във болката от твоето отсъствие.
И ще живееш - докато съм жива.
И след това, по-дълго и от песен.

Защото ще отсъстваш тъй красиво,
че просто няма кой да те измести.