автор: Nadie

Мишу бил роден с голям късмет. Минала-неминала още петилетка и половина, спечелил зелена карта от първия път и побягнал през глава за Америка. Сложил три бутилки вино в куфара си - да завърти търговийка като за старт, макар и ограничен, в страната на неограничените възможности, взел пари назаем и отлетял.
Имал там приятел от ученическите години, който го настанил в квартира с още седем мъжаги - нелегални бачкатори по строежи от кол и въже, но предимно от балканските страни. Приятелят счел дълга си за изпълнен и отпрашил към Канада, щото визата му била изтекла. Останал сам-самичък, Мишу изкъркал виното, нахлузил слушалките на самоучителя по английски и се затворил в себе си. Когато след един месец излязъл, заварил неземна кочина и смрад. Хванал парцала и до вечерта всичко заблестяло. Изпрал чорапите, сварил чорба и даже сгънал салфетки под лъжичките. Вечерта седемте брадясали, прашни и уморени джуджета се прибрали и не могли да повярват на очите си! "Ще ви шетам, бе, всеки ден ще ви шетам, обаче ще ми плащате храната и квартирата", на чист английски език с безупречния британски акцент на самоучителя от ИЧС-то проговорил Мишу. Балканджиите много се разчувствали, единия извадил београдска крушовица "Вук Караджич" и скрепили приказния договор със запой. На следващия ден момчетата завели Мишу на строежа - че то шетнята не била мъжка работа.

Тухла по тухла Мишу градял живота си в Америка, докато не спасил кученцето на дъщерята на собственика от удавяне в един изкоп. Девойката му била толкова благодарна, че още на следващото утро, докато прощално я целувал по голите цици, се обадила в банката на баща си и му издействала кредит, понеже било грехота толкова надарен мъж да се пилее по строежите. Така Мишу се сдобил с камион, който в началото шофирал сам. После взел заем като за още един, купил си скъп костюм, ужасно скъпи обувки и още по-скъпа чанта, напълнил я с вестници за обем и отишъл при един англичанин, за когото знаел, че чартира. "Изискването ми е да имаш поне пет", претеглил го с поглед англичанина. "Аз имам десет...", излъгал Мишу с прелестна балканска безочливост и извадил две кубински пури - " ...обаче всичките са ми заети, без един. А аз не обичам да губя пари." Ама така нахакано говорел и така от вътре му идвал предприемаческия жаргон, че англичанинът, дали защото бил покорен от безупречният британски акцент на самоучителя от ИЧС-то, или защото му станало интересно, се навил. Бизнесът потръгнал и банките погнали Мишу да му тикат пари в ръцете. След пет години къртовски труд, Мишу, горд собственик на транспортна фирма със сто камиона - сто! сто!, се превърнал в зъбчато колелце в потосмукачната система на капитализъма и дори нямал време да се радва на новия си "Майбах", новата си жена и новата си къща. Само на национални и църковни празници се събирал със старите другари - джуджетата, пиел београдска крушовица "Вук Караджич", пеел тъжни македонски песни и с балкански мазохизъм жалел за стара майка, мил татко и родна стряха, от които не бил видял нищо добро.

Елиту понесла раздялата много тежко. Нямало вече кой да й вика "принцесо моя", да й запушва ушите и на прибежки да я измъква от фронтовата линия до сладкарницата в тила. А тя наистина била принцеса - най-красивата в цялото семейство. Тъй красива, че нямало да има нужда нито да учи ви'ше, нито да работи, нито да си търси принц. Красавиците принцовете ги намират сами. Поплакала-поплакала ден-два, па му намерила колая. Щом почвало пуцането, тичала да се крие в читалището. Може би ако в съседство на къщата им имало кафене, Елиту щяла да е красива, но тъпа, обаче имало читалище с голяма библиотека, по чудо неокрадена. То пък кой ли ги чете класиците, та да ги крадат, а с нови книги библиотеката не била зареждана откак демокрацията дошла - гола, нахална и млада. На голите, нахалните и младите книги не им трябват. Библиотекарят - голяма шматка, току-що завършил филология, много й симпатизирал - веднъж баща й без малко да му счупи главата с ракиено шише, което бил метнал през прозореца при поредния скандал, та подарил на момичето силна настолна лампа, да не си вади очите на 25-ватовите крушки в читалнята. Освен това я влачел във филмотечното да й отвори очите за кино, научил я как да се оправя в Интернет и й купил първите превръзки, когато дошъл момента, щото майка й била така погълната от войната с баща й, че напълно забравила децата си. Елиту много се привързала към младежа и му викала Брат-ми-2. "Всичко изчетох, Брат-ми-2. Бек-ъп на Александрийската библиотека съм. Питай ме нещо, хайде!" - и рецитирала безпогрешно цели откъси. Най-обичала книгите за трагична любов с летален изход за влюбените, по възможност докато били още млади.

Едва дочакала да навърши осемнадесет, Елиту направила две неща едновременно - изнесла се на квартира и се цанила продавач-консултант в най-голямата книжарница в града. Така хем си изкарвала пари за квартирата, хем си си попълва празнините в съвременната литература. Там срещнала Мимиту от Търговищи, също продавач-консултант. Обаче в Търговищи до Мимеви имало кафене, а не библиотека, в резултат на което Мимиту била неподправено и откровено тъпа. Двете заработили в симбиоза - Елиту не се присмивала на Мимиту, че "Търсят ня'ква Гарсия Маркес, да не е криминална?", а Мимиту търпеливо преподавала на Елиту теория на красотата: час по скулптура - ноктопластика, час по геометрия - кола-маска на триъгълник, час по съдебна медицина - епилация, което звучало на Елиту като ексхумация. Така, освен че била по природа прекрасна, принцесата се научила и да се фръцка. Ако някой застанел на вратата на книжарницата да събира статистически данни, щяло да се окаже, че българския мъж се скъсва да чете. Главно се опитвал да прочете някакво одобрение в очите на Елиту, но тя не се давала, като последна книга в задължителен списък за четене през лятната ваканция. Пенсионерите в градинката отсреща, горещи почитатели на момичето, откак един ден се надвесила над шахматната дъска и казала простичко "дама от А-3 на Д-6" - шахматната литература в старото читалище била изобилна, и дядо Петко матирал дядо Генко така внезапно, че последния не успял даже да си отвори устата да каже "кибиците да си траят!", организирали залагания кой рицар, и дали въобще, ще отведе принцесата на бял кон. Събраните от залозите средства щели да й бъдат дарени за чеиз.

Елиту, обаче, била любезна и мила, но мразовита. Никога не прекарвала повече от една нощ с мъж, никога не давала аванси. Мъкнели се с дарове като пред доктор-хирург - то не било сладкиши, то не било цветя, то не било стихове - от хайку до руската класика. Нищо! "Ще се омъжа за този, който ми докаже, че любовта не е пръдня на вятъра", тропала с крак принцесата. Следва