автор: DIhanie

В тъмното
пак ме повика
със езика на тялото,
с шепот.
Денем няма да си го простим.
Под дървото,
на пейката
ти отгоре, като господар.
Заопипва ме
настойчиво, грубо,
жадно...
ухапа ме по врата.
Знак, че съм твоя?
Не съм!
Докосваш смело, без да питаш...
Да бях те спряла.
А само след миг - заглушаваш вика ми
с език.
С пръсти само ме караш да трепна
като струна от твойта китара.
Не ще те оставя с тази
самодоволна усмивка.
Сега е мой ред да командвам парада.
Отдавна сме неприлично съблечени...
Сега тихо, да не ни види човека.
И това беше...
прилив на разум бързо охлади страстите.
Останаха пресни белези
по горещи тела,
под дрехите.
Утре пак ще се гледаме в очите.
Все едно не е било...

Призори, преди да си легна,
се питам
наистина ли така бързо забравяш?
Бях твоя,
смучката по врата го доказва.
Ще забравя...но искам да е
за последно.