Скрибуцащият рейс изпъпли едвам-едвам по баира и задъхан, спря на последната спирка.
Хората, плувнали в пот от няколкодневната горещина още от заранта, го опразниха, поемайки дълбоко свежия витошки въздух.
Голяма част от тях бързо-бързо поеха по един и същи път. Интелигентни физиономии, одухотворени очи, бели дрехи - на Милена всичко това й направи впечатление. Тя се движеше между тях, заедно с приятелката си, и все още не можеше да разбере коя невидима сила я накара да стане толкова рано сутринта, при това - в неделя!
На няколко места пътят беше стръмен, но хората го изкачиха енергично, все едно, че бързаха за нещо изключително важно. А може би наистина бе така?
Пристигнаха, и пред очите на Милена се откри чуден изглед. Полянката, с геометрично правилна кръгла форма, блестеше от утринната роса и напомняше за нещо чисто и безкористно. Поне у нея създаде такова чувство. Почувства се важна прашинка, която Майката-Природа е оставила след себе си. Неописуемо чувство!
Не след дълго групата се увеличи още и хората се подредиха по края на полянката в два концентрични кръга. В средата застанаха двама мъже и две жени - с китари и цигулки.
Значи, това беше прословутата паневритмия, за която толкова много й беше говорила приятелката й?!
Засвириха нежна, мелодична и ритмична музика, под чийто такт започнаха да танцуват и пеят. Пристъпваха на пръсти, боси по зеленината. Партньорът на Милена бе около петдесетгодишен, мургав, симпатичен мъж. Басовият му глас, пеейки нежните песни, извика у нея чувство на лекота и духовна наслада. Той тихо я наставляваше как да се движи и какво точно да прави. Докато танцуваха в кръг, тя усети как я превзема една живителна, чиста, искрена енергия. Забрави самотата си, забрави проблемите, които й се стовариха напоследък, след развода на родителите й. Имаше чувството, че цялата вселена е слезла тук, на тази полянка. Сърцето й се изпълни с доброта и любов.
Започна втората част на паневритмията. Двойките се подредиха в лъчи от центъра на полянката към периферията. Стана така, че в един момент партньорите разменяха местата си, и към нея се отправи засмян млад мъж, с русолява брада и бистри сини очи. И какво беше изумлението й, когато видя Светлозар - Светльо - нейната платонична студентска любов, колегата, който беше забулен в тайна и за който така и не разбра нещо конкретно тогава! Разменяха по някоя дума на лекции, той й показваше симпатиите си, но така и нищо сериозно не се получи между тях. Сега той дружески й подаде двете си ръце и двамата се завъртяха под ритъма на космичната мелодия. Разделиха се и Милена отново затанцува до мургавия мъж. Сърцето й заби лудо.
Тази среща беше най-неочакваното нещо, което можеше да й се случи!
Когато завърши и последното упражнение, хората от всеки лъч започнаха да се прегръщат един друг и усмихнати да се поздравяват с думите "Светъл ден!", "Светъл ден!".
Светльо я прегърна така здраво, и същевременно нежно, че тя можеше да се закълне, че между тях протече нещо. Нещо, което беше повече от симпатия, или може би така й се искаше да бъде?!
- Светъл ден, Милена!
- Светъл ден, Светльо!
- Не мога да повярвам все още на очите си, че днес ТИ си тук!
- Тук съм, благодарение на приятелката си Мария!
Мария и Светльо си подадоха ръце и се прегърнаха:
- Светъл ден!
- Светъл ден!
Отправиха се към бивака, заредени с оптимизъм и ентусиазъм. През целия път не спираха да говорят. Иначе мълчаливият Светлозар беше станал неузнаваем за Милена, беше се преобразил и тя не без интерес следеше всяка негова дума и движение.
Пътят криволичеше сред храсти и дървета, горските обитатели шушукаха на техния си език и като че ли искаха да предадат на преминаващите цялата си мъдрост и любов, на която можеха да ги научат.
Светльо и Милена изостанаха по пътя, докато Мария се присъедини към свои познати.
- Всъщност, Миленче, винаги си ми правила впечатление на много разумно момиче, на духовно извисена личност. Страшно се радвам, че днес си тук! Къде се изгуби напоследък?
- Имах неприятности в семейството - родителите ми се разведоха на стари години.
Светльо неволно трепна, не очакваше такъв отговор. Винаги беше ценял нейната откровеност. Прииска му се да я прегърне, като малко дете, да я успокои, да й помогне някак си. Тя усети неговото съпричастие и й стана приятно.
Стигнаха до бивака, разположиха се под клоните на един голям лешник. Изпиха по чаша гореща вода - Учителят препоръчваше това като полезно и здравословно средство за прочистване на организма от отровите.
Милена изслуша внимателно беседата - беше на тема за най-важните неща в живота - светлината, водата, въздуха и хляба. Беседата се водеше от мъж на повече от седемдесет години - слаб, но жилав, с изправена стойка и непоколебимо искрящи, живи очи. За него казваха, че като дете е бил в обкръжението на Учителя, заедно с родителите си.
Милена присви леко очите си, наблюдавайки възрастния мъж. Съсредоточи се и се опита да види аурата му - напоследък често се вглъбяваше в себе си и правеше подобни експерименти. Дали си въобразяваше или не, но започна да вижда аурата му, с цялото величие на цветовете и сиянието й. Очите й съзряха бледожълто до златисто на някои места, на други - до бяло - сияние, което струеше около тялото на мъжа. С аскетичния си вид той и без това имаше вид на светец.
Докато траеше беседата, на огъня се вареше вкусна чорба - зеленчуци, коприва, киселец, все дарове Божии.
Нахраниха се. Светльо говореше много и все интересни неща - за астрология, радиестезия, медитация. Клепачите й натежаха против волята й и внезапно я обзе сладка дрямка. В полусънно състояние тя усети как Светльо я завива с якето си и я целува по косата.
Някой някъде се беше погрижил за нея.
Приятна отмала проникна навсякъде в жилите й и тя заспа дълбоко.
Събуждайки се, почувства важността на днешния ден. Господ й даваше нещо, което тя трябваше да осмисли, да поеме в свои ръце и да го задържи.
Светльо се надвеси над нея и помилва главата й, очите му бяха изпълнени с любов:
- Светъл ден, миличка!
Евгения Маринчева
10 юли, 2000 г.