автор: DIhanie

Събуди се късно. На пук на приетото, на слънцето. Легна си късно, на пук на... себе си. Нощите са красиви и тя се обгръща в тъмнината и им се радва. Денем тя е просто Бианка.
Взе си вана, поглези се. Чете някаква книга. Намаза тялото си.
Тя има дълга, кестенява, вълнистта коса. Стройно като на плувец тяло. Името й е вълшебно, за да й отива. Бианка ухае на череши и индийско орехче, на сладко, на грях.
Избра си оранжево и бяло. Сигурно заради дисонанса със себе си. Бяла блузка, оранжев панталон. Готова за нечакана среща, за тихо щастие, за усмивки изсипани по лицето...цената за тези неща в дни като този е непосилно висока. И излезе.
Стените са за да ни пазят от "външни сили", от други хора, от чужди погледи може би. А клетките са направени да пазят от това вътре. Апартаментските стаи винаги ми напомнят повече на клетки.
Някъде на път към бара девойчето спря да отличава лицата на хората. Тя беше родом от малък град.Където й да отидеш все ще срещнеш някого. Това поне е в плюс тук - можеш да не забелязваш никого. Но Бианка я забелязваха.
Свалките в бара не стават като по филмите. На живо всичко е по-недодялано.
-Здравей, девойко. Аз съм Росен. - подаде ръка.
-Бианка.
Когато се здрависаха всичко беше умерено - не прекалено дългго, не издърпа ръката й, не прекалено отпуснато, усещаше се обуздана мъжка сила. Заслужи си усмивката й.
Здрависването е наука и изкуство.Това е първото разрешено докосване между двама души. То казва повече от имената, от външния вид. Целуването на ръка е не просто джентълменски жест. Тогава е първият изпиващ поглед, то е покана към чуждия свят.
-Това място не е за теб.
-Защо?
-Тази зелена светлина, дима, шума. Приличаш на цвете с дълга дръжка в ниска ваза... съвсем скоро ще се преместиш в ъгъла, ако не те изведа от тук.
Заслужи си още една усмивка.
И я изведе, разходи я, разведе я в някакъв парк. Не се налагаше да се руши тишината. Беше приятна вечер, а той й говореше небивали неща. И тогава получи смс.
Darling,obadi mi se. Iskam da te chuq
Vlado
Скоро след това тишината стана непоносима. Двама непознати не могат да си мълчат. По-лошо е от слон в стъкларски магазин.
Тръгна да се прибира сама. Отново беше късно... и апатията я беше обградила.
Миналото е неизбежно понякога... А когато то е толкова обвързано с теб, със същноста ти, когато е прясно - апатията е единствената защита.
Обгърна я заедно с тихата нощ.
Неизбежно е като разсъмване....

28.07.2006