автор: LeoBedrosian

- Джазирай Пенка! - се изтръгна от гърлото на Матей. Черната тениска, прилепнала по него се открояваше на зачервеното му превъзбудено и започващо да се предава тяло. Пено "тромпеда" повдигна инструмента си и жалните вопли изведнъж се заизвиваха в ритъм с привкус на евтин Ню Орлеандски бърбън. Дребната присвита женица, крачеща редом до Матей по прашния черен път, водещ до старите гробища сгърчи изтерзаната си душа.
Сина й пак го прихващаха неговите, къшмер! Погледите на всички опечалени и не толкоз опечалени техни роднини и съселяни се впиваха в щурия и син и в нея. Тя не понасяше ексцентричността му, но отдавна беше принудена да се примири с нея. Чувствата й бяха буренясали като рова зад къщата. Огромната дупка със свлечени стени приютяваше пролет жаби и зелени водорасли и тя вече забравяше синьо-зелените стъбла на стръковете домат и китния пипер, растящ някога на същото това място. "Ша изскуба целия тоа зеленяш" все повтаряше сина й. "Всеки истински американец има басейн в двора си. Да нема некой луд да сади пипер и гнил домат?!" продължаваше. "Шит! Вие или ша ставате на 'ора или ша мрете!". Истеричните му пристъпи започнаха от как се върна от гурбет и не се умири докато не изкопа сам за седмица трапа. И все оная музика беше надул, толко непозната и толко далечна, като мераците му за американски живот. "Тава а Луис Армстронг ма, дръто… тава не е Дилмано, дилберо, ка са сади пиперо!" и все увеличаваше пустия му магнет. Не го намали даже като легна болен баща му. Не искаше и да влезе при него, все по Америка го теглеше, все за негърски джаз говореше и за некакъв бърбън с лед а се наливаше само с шльокавица. И когато им отрезаха жиците и останаха на тъмно спре и музиката, стареца изпъшка, размърда се в безумния си унес и стана необичайно тихо наоколо.

"Боже, защо не ме прибереш и мене!" стенеше старата в сърцето си и се препъваше по буренливия път след ремаркето. Траурната процесия се състоеше от трактор, влачещ ремарке с прост дървен сандък. В сандъка се поклащаше тялото или поне онова, което беше останалото от дъртия, две летви, сковани на бързо носеха името му: Иван Стойков Гатин, род.1934 - умр.2006г. изписано със бронз за кюмбета. Сестра му на Иван, Голевица, седеше до сандъка и бършеше сухите си очи с края на избелелата забрадка. След ремаркето вървеше тя, Минка и сина им Матей, които сякаш не беше там и още двадесетина съселяни, препасани с бели пешкирени кърпи за бог да прости. Пено "тромпеда" надуваше помътнелия бронз и се клатушкаше до Матей, сякаш сам се забавляваше във извратен транс.
"Па убаво свири тоа Тромпед, мамицата му, къса ми сърцето бей…!" думаше си Матьо. "Дъртия да моеше да го чуе, ама не мое. Ееех, да бееме с Пено в Ню Орлеанс, в некой от ония черни мръсни барове, па да надуе пущината, направо звезди щееме да станем. СТАРС, мамицата им." И в главата му се завъртеха пак мечтите по едрогърди негърки и весел джаз в локали и барове. Всичко там беше различно и некак по-хубаво. Беше американско, и големите открити кабриолети и широките дървени къщи със червени покриви и ниски огради и усмихнатите белозъби момичета. "Гууд морнинг сър. Гууд афтернуун сър". И никъде не можа да види дръгливо магаре и некой селски пияница, небръснат от седмица. Всички беха спретнати, всички се усмихваха, и навсякъде беше хубаво и мнооого богато. Ама и на всекъде искаха пари за всичко, мамицата им, и на всекъде искаха документи, а Матей документи немаше. Затова го върнаха обратно при прахоляка, дръгливите магарета и очекутените сури на простите селендури. Върнаха го, ама със мечти за живот по американски, със копнежи по кръшни едрогърди негърки и лепнещ джаз със бърбън и лед.Върна се със твърдата убеденост, че ще промени живота си по американски, ще зареже всичко старо и омръзнало му и първо ще направи басейн със зелена тревица около него. Такъв, какъвто беше видял зад къщата на богатия Джон, когато пренасяха големите мраморни колони за беседка.

Басейн така и не се появи в двора зад схлупената къщица. Не се върнаха доматите и пипера, кокошките се разбегаха, а магарето умре от шуга. Остана трапа, голем и неугледен, ама и той буреняса и взе да се губи. Всичко се губеше в забрава и немотия. Стария все повече чезнеше и вехнеше, вече нито виждаше, нито продумваше, кожата му ставаше светла и некак прозрачна, като че ли можеше да се види през нея бедната му душа и всичките години на безсилен труд и немотия. Жена му, дъртата Минка се взираше в изпитото лице и се чудеше диша ли още или да вика попа и фелдшера вече. Матей блееше по нещо, което никой в село, освен него не бе виждал и не искаше даже да иде при баща си преди да се тръшне. Само некаква силна и неясна музика се носеше от некъде и бавно но сигурно го понасяща нагоре, къмто оня свет.

Целата бедна и мудна церемония се тътреше към баира зад последните къщи. Там където свършваше земния път на повечето бедни и отрудени селяни, къмто гробището приютило безропотно всеки, и не върнало никой обратно.