Изкачило планината до средата то спира. Хлъзга се обратно.
Тресе се. Хлъзга се отново. "Шайсе!" крещи фройлайн,
"Шайсе!" дума по дума ти си мислиш същото
на английски. Две малки момиченца с бели рокли
понесли торбички Прада си мислят същото на японски.
Вятърът люлее опората, но не нежно.
Няма ватман. Няма дръжки на вратите отвътре.
Успокоително се намира чук за счупване
на прозорците в случай на опасност. Но това
опасност ли е или е само препускане към нея?
Несигурни в етикета може би е по-добре да изчакаме
кабинката да избухне в пламъци или да се напълни с вода.
"Шайсе!" Спуска се надолу по релсите.
Спира. Спуска се отново. Спира и се олюлява.
Германката е на пода и хълца,
съпругът й не е в състояние да я успокои.
Тексасецът, душата на компанията, разказва виц
за влакчето на ужасите, но никой не се смее.
Глас изпращява във високоговорителя. Моля?
Ако беше написано щеше да е нечетливо.
Защо няма италианци на борда? Очевидно
са дочули слуховете. Е, и какво се казва в тях?
"Скоро ще дойде помощ", или "Опасност, глупаци!
Чука, използвай шибания чук!"
Повреда в електричеството. Животът ви виси на косъм
(всъщност на ръждивия метал от около 1888). Куката
се обръща и мъчителното изкачване започва. Затаяваш
дъх. Двадесет метра. Стоп. Разтърсване
и десет шокиращи метра надолу. Зъб, който
ти вадят бавно, а после ти го набиват обратно.
Ако кабелът се скъса, слизането няма
да е ужасно. Гледката долу е възхитителна,
а ти нямаш желание да станеш част от нея. Като
отвор на месомелачка станцията те чака
да те сдъвче и изплюе жилавите парченца
в сребърната бъбрековидна купа на езерото Комо.
Час и половина по-късно играта на живот и смърт свършва
и пътниците са ужасно щастливи. Британците ще търсят
обяснение. Американците ще търсят компенсация.
Германците ще търсят първа помощ, японците,
видимо незасегнати, ще търсят магазинче, в което се продават
малки сфери със снежинки и сувенирни влакчета.