автор: gumbert

Птиците отлитат на юг над бургаския залив.
Те са много, едно голямо ято под формата на лък и стрела, насочена към други географски ширини. Някои от тях са отстрани и сякаш регулират движението, наблюдават за безпроблемното пътуване на останалите. Колко са красиви, Боже, на фона на това изчистено от летния дъжд небе. Стотиците Птици, омагьосващия цвят на небето с белите, леки облаци и ултрамаринът на морето под тях - всичко това е едно откровение. Кара ме да се съмнявам в нашите измислени и насадени стойности, стремежи, амбиции... Разтварям се в тази красота, морският вятър люлее душата, тя се въззема и заедно с птиците полита, - лека и освободена. Не ми трябва друго, само да гледам тази картина и да не я сравнявам с нищо. Сравненията идват сами и после. В момента на съзерцаването на красива гледка в душата протичат нерационални процеси, доближаваш се до нереалното, или както биха казали други - до трансцедентното. Морските птици, гларуси и чайки летят по-ниско от щъркелите, и сякаш в техните крясъци се дочува някаква възбуда и тревога, някакво недоумение от това накъде са тръгнали техните пернати събратя, летящи доста по-нависоко. Гларусите и чайките се интересуват от морето, но най-вече от рибата, към която пикират засилени от инерцията на вятъра. Те живеят с мириса на морето и вълните в които се гмуркат, със солените пръски от разбиващите се на брега вълни. Ето една чайка, - сякаш позира с красивия си полет над мен, разперила изящни криле и напомняща за чайката Джонатан на Ричард Бах. Но стига литературни препратки, те само стягат в обръчите си фантазията и неподправеността на чувството. Та помислете си за двата вида птици, за тези които летят горе във високото и някъде към южните страни, - може би към делтата на Нил, както и за тези, които се реят над нашия бургаски залив и солените морски капки, разпръсквани от вятъра. Това са различни светове, макар и да става въпрос все за птици. Различни съществувания, стремежи, посоки, надежди, препятствия и цели. Те, птиците, нехаят за нас, не се интересуват никак от нашия малък и приземен живот, от "ниското" ни положение, - тези двукраки същества кой знае защо проснати на пясъка с голи, лишени от пера, тела. Същества, които не знаят какво е да летиш към облаците, и после надолу, и пак нагоре, да се надпреварваш с вятъра, и да използваш неговата мощ и фантазия. Някои от нас искаха да полетят. И падаха, с изгорени от слънцето крила. Ние хората не знаем мяра в нещата, когато искаме да полетим обезателно ще искаме да е до самото слънце, и последствията са известни. Но такава е съдбата ни. Между другото, до мен е моето куче, - малкият, ръждивокафяв и подобен на лисица мелез. Какво лаене по отлитащото ято му дръпна само. Ето още едно отношение, още едно съпоставяне. В него се пробуждат ловджийските страсти, настървено се щура напред и назад с вдигната остра муцунка, но те са толкова високо и далече, безнадеждно далече, мили ми Бльоки. И така, ето че направихме кратък преглед на фауната, на различните нейни представители дали си среща на този морски бряг. И може би леко нанесохме някои щрихи от нашето човешко битие, опитахме се да пофилософстваме, и пак загубихме непосредствеността на учудването, живият интерес на детето.
И тук, пред широкия изглед на синьо-зеления залив, с тъмносините, ясно очертаващи се хълмове на Странджа, чиито върхове все още се огряват от залязващото слънце, с малкия остров пред тях и корабите очакващи своето потегляне към далечни и чужди места, замаян от полета на птиците и порива на вятъра, тук на пясъчния бряг, под разперените ръце на леките облаци, ми идва наум сравнението на една наша чудесна поетеса за щастието, което прилича на облаци, разпръсквани от вятъра.