автор: ole72

Приижда, върлува градушка-
ламя стоманеносиня,
и рови душите, не пуска
в тях слънцето да ги измие.
Небето веждите си бърчи
и облаци-паяци лазят
изплитат си мрежата гъста,
в която се мята земята.
Водата в леда подивяла,
порязва треви и прозорци
и в обръчи гневни пристяга
на дните ни дрямката кротка.
На вихрите пусти препуска
и сее горчива прохлада,
полето-удавено чувство
се щура безпътно и бяга.
Ридае водата, не спира
гнева водопаден да пръска,
дърветата сгърчени крият
зелени, опарени пръсти.
Трепери земята и моли
за милост, ранена и слаба
и ври от клокочещи локви,
и ледни зловещи снаряди.
Но ето небето си връща
лицето предишно и бяга
градушката в своята къща,
разчорлена, дребна и плаха.
Разкършила мускули, кости
снагата, земята протяга-
прогизнала, пръхкава, топла,
ухае на дъжд и на лято.
А слънцето тежко пристъпва,
и гребена огнен си пери,
и облаци пие на глътки,
и важно измерва небето.